Бясното момиче

Емел Балъкчи-Шакир

Садък Юсмен бе яхнал коня и хванал пътя за Аваннъ*. Щеше да ходи на лов за зайци, или нещо диво. Свирейки и подвиквайки на животинчето, (което знаеше пътя) се чувстваше по-сигурен, сякаш имаше до себе си жив човек. Отвреме навреме му й говореше:

– Ей, коньо, ти да не мислиш, че Пойряз Али знае повече от мен за Абдулрахман Авни Паша и Будинската битка,*а? Това Пашата, е голяма работа… и маджара го знае. Да не мислиш, че ей така са му издигнали паметник! Кой неверник на душманина си ще прави паметник, а!? Това не е обикновен душман – като теб и мен, а Паша! На седемдесет години е водил битка, убили го и пак бил признат и уважен от маджарите…Какво ли знае Пойряза? Ще ми казва, че Пашата бил погребан в Едирне*. Дрън дрън, аз това съм го чул от учени хора, еей! Маджарите му издигнали паметник и там пишело:

„След 145 годишно властване на Османската империя в Маджаристан, последният Ваалия на Будин – Абдулрахман Авни Паша, който падна близо до тази паметна плоча, на 2.9.1686 година след обяд – забележи коньо – беше убит на 70 годишна възраст”

И ако не е вярно, то Пойряза да вземе да се скрие някъде от срам. Нали техните дошли от Маджарско, така разправяше стария Халил амижа, дядото на Али: „След тая битка нашите побягнали. Две от сестрите на прадядо ми Осман останали в ръцете на ония папази и те ги покръстили и още много други млади жени, деца, моми..” Ама и Молла Асан разправя за Будинската битка същото! И защо му е да лъже за паметника? Е това, не може да разбере Пойряза? Учил е човека, а аз от него дума по дума съм запомнил, ако той греши…и аз. Не, не, Молла Асан не е прост човек като нас, коньо! …ех, да можеше и ти да говориш – обърна се към животинчето потупвайки го по гривата – цена нямаше за тебе…

Конят, който не разбираше и дума от това, кротко топуркаше по утъпкания път. Когато мина последният завой и срещу тях лъсна воденицата на Имамлар*, стопанинът му дръпна юздите и го накара да свърне нагоре по брега на Гашна* към Тилкили*.

– Коньо, не поглеждай надолу, тъй да знаеш, днес сме за Аваннлъ. Там имало бая зайци, сърни, може и да ударим нещо, а? Че виж, Байряма е още далече, пък и жал ми е да тегля ножа на някое агне. – продължи да мисли на глас по вече поддетия „разговор със съседа” – Дали аз съм прав, или Пойряза – няма да споря, но виж, песента за Будин си е песен.

И той извиси глас, сякаш бе сам сред вселената и на душата му стана леко. Песента се понесе като ехо сред стволовете на дърветата и излетя към върховете им:

„Будин* ичинде курулмуш пазар

Отурмуш кяфир намеми йазар

Йазма кяфир йазма, вермем диними

Диним дин ислямдър вермем кендими.”

Тъжната песен го унесе в забрава. Така убиваше скучният път до Тилкили, пък му се и струваше, че животинчето по-лесно изкачва склонове, когато му пее и говори. Щеше да мине време докато стигнат откритата Яйла* с улеганали чаири на Саксан*срещу Тилкили.

След около два часа се ширнаха пред очите му позлатени от есенните слани ливади. Царството на пасищата! И тук, като на Бейлика*, през лятото тревата растеше сочна и богата на коселина, основна храна за юрушките стада. При извора с ялаците* беше тихо и празно. Безбройните следи от копита напомняха за живота, който е кипял до преди дни. Сега ялаците приличаха на самотни старци – уморени и тъжни – протегнали дългите си съсухрени крака на есенното слънце. И тишината говореше за тази празнота. Юрушките стада бяха заминали към беломорието.

В далечината блесна минарето на джамията и шапките на скупчените колиби на Саксан. По това време без страх се минаваше край селото, иначе току виж някое грамадно куче е залаяло, сякаш си диво. Веднъж да го подмине и се спусне от къщите надолу, вече ще е усетил дъха на дивото…

Подухна тънък ветрец, който напомни, че скоро тук може да захвърчи и сняг.

Юсмен, клатейки се върху коня, все още тананикаше, когато до слуха му достигна нечий вик-рев, който не можа да определи. Спря коня и се ослуша. Гласът идеше откъм Юрушкото поселище. Стори му се, че е сърна, но май не. В него имаше нещо необикновено – глас опитващ се да раздере цялата Яйла.

– Сигурно е някое диво, заклещено по егреците и не може да се измъкне, коньо? – продума Юсмен – Сега ще му видим сметката! Ама ти да не се уплаши? Трябва да се радваш! Ако е писано коньо, може и да не ходим чак до Аваннлъ.

Пришпори по посока на рева и скоро стигнаха егреците. Огледа. Нищо подозрително не видя. Звукът идеше от колибите, разположени около джамията. Конят изведнъж спря. Бяха на входа на селото. В третата колиба до джамията нещо необичайно привлече вниманието им. Вратата и прозорците бяха препречени с дъски, а между процепите на единия прозорец нещо мърдаше, издавайки странните звуци.

Юсмен не бе от страхливите, но някакво съмнение го сепна за миг. Смъкна се от коня, закачи юлара на близкият плет и бавно се приближи до въпросния прозорец. Погледна. Успя да различи почти детска ръка, и две освирепяли очи. Гласът стана по-силен и страшен, а ръцете задраска по процепите. Видя, че детето е на не повече от петнадесет години, с дълга коса, която издаваше, че е момиче. Заговори:

– Коя си ти, къзъм? Какво правиш там? Защо са те затворили!?

Но вместо думи, гласът се разяри, пръстите – разкървавени задраскаха настървено. Детето започна да гризе дървото. Погледът, примесен с викове, го накара да се замисли. Сигурно е гладно. „Кой ли е зазидал това дете. Защо?”- недоумяваше Юсмен. Душата му се напълни с мъка и жал: „Ваай, Аллах, как можаха, жива душа, при това дете?!” Бързо бързо занарежда на висок глас:

– Ех вааах, гладничко си? Аз ей сега…

В това време конят изпръхтя, затропа с копита, сякаш искаше да извика нещо.

– Ей, коньо, не се уплаши! – обърна се той – Стой, мирувай, това е само едно дете! Но защо, защо е затворено?

Юсмен започна да се оглежда, търсейки нещо, с което да подхване дъските, а мислите се лутаха като в кошмар. Провидението го стрелна като светкавица: „Но това дете…май е бясно!”

Ужаси се. Стана му ясно: „За това е зазидано. Сега какво да правя?” Търсейки решение, пак погледна към коня сякаш ще му подскаже. Конят, все така неспокоен, наблюдаваше своя стопанин. Съзнанието му заработи трескаво. Изведнъж се досети. „Да… да!” Ужасът, появил се в очите му, се превърна в гримаса и разтърси цялото тяло. Мислите заблъскаха. „Какво да правя, да жертвам кончето си, или да се махна от тук?!?”

Дядо му разказваше, как навремето един човек спасил брат си от бяс като му дал да яде бял дроб от катър. Вдигна поглед към коня: „ Не, не! Не мога да посегна на добичето си. Та то ми е душицата!”

Обърна се към буйстващото дете: „А това дете…е толкова малко! Каква вина има за… – махна неволно с ръка – Вай Аллах, какво ми дойде на главата!?”

Юсмен отиде до коня. Големите му очи, сякаш усетили предстоящото, бяха замряли. Обгърна гривата, доближи устни до ухото. Искаше му се да извика, но вместо това се просълзи. Подпря чело на гривата и заговори с тъжен глас: „Виж, ти си ми единствената душица, ако не се брои брат ми. Как да ти посегна?! Как? Съдба ли е това, вай Аллах?”

Изричайки тези думи, се сети, че в корана пишело, както казваше Сали ходжа, че съдбата ще изпитва всеки. Повдигна глава и продължи:

– Виж, коньо, аз друг като теб не мога да намеря, ама и това дете ми къса сърцето. Ако го оставя, нито аз ще си простя, нито Аллах. Той ме е пратил днес тук. Както си мислех сутринта, дали да не да хвана към Балдъран*… Щеше ли да ми се случи това, а? Не, трябвало е да спася това дете! Прощавай ми! Прощавай ми коньо!

Придърпа коня, завърза го изкъсо. Свали пушката, зареди затвори очи и стрелна в главата. Добичето се вдигна на предните си крака и тупна на земята в агония. След миг беше мъртво. Юсмен приклекна. Извади от пояса си голям нож, раздра кожата и корема на коня. От там се изсипаха карънтиите му, а малко по горе се показаха и дробовете. Отряза белия дроб, надроби го на парчета. После отиде до колибата при ревящото дете и започна да провира парчетата през процепите. Детето се нахвърляше върху тях и ги ръфаше като диво.

Десетки пъти беше слушал за бяса, а ето че той се изпречи на пътя му. Затърси някаква яма, за да погребе остатъка от коня. Откри дълбока изкоп за отклоняване на вода от потока. Зарови коня, прочете една молитва. Когато се върна при момичето, видя че се е свлекло в единия ъгъл на колибата и спи. Остави юрушкото село и пое бързо към Бараклъ*. Знаеше, че там живеят конярите от Селиме*. Щеше да им поиска кон.

Когато стигна, свари само Бангатя да начуква налове крах огнището.

– Живо здраво Бангат! Как си?

– О-о, Юсмен, скоро не си минавал. Какво те носи насам? Май че и пеш, а?

– Остави се адаш, такава случка ми се случи, че не е за вярване.

И Юсмен му разказа за цялата олелия около Саксан. Бангатя го изслуша с удивление и остана стреснат.

– Не думай, Юсмен! Такова нещо и на сто години не се случва! Виж, конче ще ти дам, защото си голяма душа!

– За услугата… как да ти се отплатя?

– Нищо не искам, но ако изпратиш по някой едно кандило от дюкяна, ще съм ти благодарен, а коня може да го задържиш.

– Аллах да е с тебе, Бангат! А аз да се връщам, че не знам колко ще спи това дете. Да не вземе пак от страх да умре. Тогава няма да си простя.

Към икиндия, Юсмен стигна до Саксан. Момичето беше будно. От многото буйстване не му бяха останали сили, беше се усмирило, но плачеше. Като видя Юсмен проговори:

– Амъджа, амъджа*…

– Коркма къзъм*коркма…

Юсмен закара момичето у дома си в Селчук*. То се оправи и заживя със семейството му. Зимата заякна и разхубави.

Пролетта премина. Настъпи лято. Един ден в дюкяна на Садъка пристигна юрук от Саксан да пазарува брашно и сол за овцете. На излизане от там той видя юрушкото момиче да мете двора. Без никой да разбере отнесе новината в Саксан. Още на следващия ден пристигнаха рода на момичето, за да го вземат обратно. Тя погледна към тях и попита:

– Вие кои сте?

После обърна гръб и се прибра в къщата. Как ли не я увещаваха, как ли не се мъчиха да я върнат, но тя не се съгласи. След време се омъжи за брата на Юсмен.

(Минаха години. Историята за юрушкото момиче отдавна се забрави, но внучката й все още е жива и здрава и вече надхвърлила седемдесетте. Това е Зюлфикяр Оджакова (Жекова), снахата на Ахмед Оджак, а случката е разказана от Фатма Оджак, която е слушала многократно от дядо си Ахмет Мугленчов в с. Селча.)