Тъгата на един дядо
Бях 11 годишен, когато почина баща ми. Останахме седем деца сираци и майка ми. От момчетата най-големият бях аз и цялата мъжка работа се стовари на моите рамене.
Баща ми бе висок и здрав човек. Над метър и седемдесет. На младини бил сред първите пехливани у нас. На един сюннет в село Чукур кьой (дн. Забърдо) участвали заедно с Мустафа Балъкчъ и Коруджу Падар от село. Съдия бил известният Коджа Юсуф Пехливан. Всички се състезавали. Баща ми преди да се бори се намазал с цяла тенекия зехтин. Никой не успял да го надвие и победи. Спечелил един вол, 6-7 овена и 30 кърпи. Коджа Юсуф го поздравил, а останалите борци го понесли на раменете си през цялото село. За тази случка аз научих години по-късно от един възрастен човек, когато бях на джамия в Пловдив. Заприказвахме се и той като разбра, от къде съм заразправя за Али Зюбер – баш пехливанина:
-Имаше един пехливанин от селото ви… Всичките гюрешчии постла на земята… Носехме го на раменете си из цяло село! Ти знаеш ли го?
-Как да не го знам! Та той ми беше баща…
Човекът се просълзи и ми казва:
-От днес нататък ти си ми брат!
Майка ми беше работлива и много обичаше да пее. От нея заобичах песните. Тя не е имала лек живот. По време на войната (1912) била дете и от Девин бягали чак до Драма. Слизала по стълби и се препънала. Счупила си пръстите на крака. Как е стигнала до Драма – сама си знае. Там намират някакъв лекар, който я превързва, но било е накриво и тя остава куца за цял живот. Пръстите и бяха останали свити. Така куцайки премина живота ѝ.
Много обичаше песните. Измисляше ги. Бе съчинила песни за някои хора от селото и техният живот – „Вар гит Махмут“ и „Бичерим, бичерим…“. И аз обичам тези песни – за нехайството на едни вдовец, който е зарязал децата си заради чужда жена, а те се отказват от него; за смъртта на наранения Асан; за любовта на двама млади…
С тези песни се включих в надпявания заедно с Фазилет, дъщерята на Падар Шюкрю. Участвахме и на фестивала в Пловдив през 1951-ва. Там пък нашата стринка Айше Дерменджи спечели първо място. Цял колектив бяхме от село тогава. Баща ти свиреше на мандолина и ръководеше състава ни.
Какъв живот имаше в онези години… Сега иди и разбери. Децата ни дори не знаят турски. Как стана така, че ги накараха да се срамуват от това, че са турци. Ето внучка ми: беше Нуртен, отиде и стана Алекс. Какво лошо и грозно има в едно име, в един език?! Като отида на оня свят, как да кажа на баща ми, майка ми?!
Никой не остана да пее нашите песни, тези на майка ми; да разкаже за миналото ни…
Не се оплаквам, ето имаме си всичко – градина, къща, пари и винаги посрещам гостите си като царе. Веднага ще заколя някое животно и… хем ще си спомням за касаплъка, хем ще се отсрамя. На гостенина трябва да се слугува като на цар. Може веднъж да дойде в къщата ти и.., както те види така ще те помни.
Децата си идват често, сина ми през ден по телефона пита как сме. И телевизор ни донесе – нов голям, цял екран. Като едно време в читалището песни слушаме – турски… но няма ги вече онези песни за Махмут, за Ясма, за Асан… и едва ли някой ще ги пее някога… Всичко сякаш утихна, скри се, както тъгата в душата ми.
(Разказано от Джахит Пехливан, 2015, Стоманово.)