Турското малцинство в обществения живот на България до 1989 г.

Автор: Мюмюн Тахир

През 1878 г. българската държава е възстановена като Княжество България със столица София върху територии, населявани основно от етнически българи. Заедно с тях обаче във всички периоди на нейното развитие са живеели различни етнически и религиозни групи. От Освобождението до Втората световна война правната уредба, регулираща отношението на държавата към малцинствата, произтича от Конституцията на Княжество България от 1879 г. Тя прокламира равенството пред закона и свободното изповядване на религията за всички български граждани и за чужденците. Дава свобода на самоуправлението на малцинствените религиозни общности и установява върховен надзор над тях от страна на изпълнителната власт. Образованието на малцинствата непосредствено след Освобождението е уредено чрез широка и автономна мрежа от частни училища. Такива е имало за повечето малцинства и на всички образователни нива с изключение на университетите. В малцинствените училища изучаването на българския език е задължително, като постепенно се въвежда преподаването на български по предмети като история и география. Тогава обаче материалните условия и равнището на образование в турските училища е на изключително ниско равнище, което предизвиква недоволството на малобройната турска интелигенция.

През учебната 1894—1895 г. средните годишни разходи за едно турско училище са близо 12 пъти по-малко от тези за българско училище. Неграмотността сред турците през периода 1878—1944 г. е много висока (88 % през 1926 г.). Подобрение настъпва в периода 1919—1923 г. по време на управлението на Българския земеделски народен съюз. В изпълнение на новоприетия през 1921 г. Закон за просветата се предприемат енергични действия за подобряване статута и материалното положение на турските училища с оглед да се повиши качеството на преподаване. В резултат на това се открива двугодишно Държавно турско педагогическо училище за подготовка на учителски кадри, което до закриването му през 1928 г. има годишни випуски от около 50 души. Най-значителното учебно заведение за турската общност се открива през 1923 г. в Шумен — духовно-мюсюлманско училище “Нювваб”. До 1944 година само около 400 турци успяват да получат средно образование. През този период незначителна част от младежите се учат в единствено средно турско училище “Нюввaб”, където се подготвят предимно духовни лица – ходжи, мюфтии и др. Още преди Първата световна война в България възниква и съюзът на културно-просветните дружества “Джемийети Хайрие”. През 1923-24 година те прерастват в общ съюз на турските просветни спортни дружества “Туран”. След военния преврат през 1923 г. финансовото положение на частните училища и общото състояние на турските образователни институции се влошават, а след преврата през 1934 г. броят на турските училища рязко намалява. Тогава процентът на грамотните мъже за цялата страна е 78,8 на сто, само на турците – едва 22,6 на сто. В средата на 20-те години има над 2400 основни и средни турски училища.

През 1936/1937 учебна година техният брой вече е само 585, а до края на Втората световна война остават 344 начални училища и 29 прогимназии. В продължение на половин година по време на управлението на кръга «Звено» са българизирани 1900 турски имена на селища. Забраняват се редица турски вестници, както и културно-просветните организации Туран, Алтън орду, Алпарслан и други. На тяхно място с насърчението на министър-председателя Кимон Георгиев се създава антикемалисткото «Общество за защита на мюсюлманската религия в България», подкрепяно от държавата. Това общество провежда антикемалистка пропаганда и връща назад постигнатото от турските интелектуалци: отново се дава превес на религиозните знания, запазването на арабската азбука в турските училища и печат. «Още тогава прозира неспособността на българските управници да изработят нормална и последователна политика по отношение на турското малцинство. През този период те очевидно се колебаят кое е по-малкото зло: религиозният фанатизъм и традиционализмът или младият турски национализъм. Във всички случаи и тогава, както и по-сетне не се изхожда от идеята за мирна интеграция без насилие и кампанийност. Прилага се дискретен (и не чак дотам) дискомфорт, за да се засилят миграционните процеси по посока на Турция”, отбелязва Антонина Желязкова. С идването на власт на правителството на Отечествения фронт през 1944 г. за турското малцинство възниква двойствена ситуация. От една страна, за тази дотогава пренебрегвана и на моменти дори ощетявана група от населението се предоставя възможност да си възстанови загубените през изминалите години права и да напредне в развитието си благодарение на модернизационни стремежи на доминирания от комунистите Отечествен фронт, което до 1944 г. по различни причини се оказва невъзможно.

В същото време обаче и новото правителство не успява да превъзмогне традиционното българско недоверие към турското население като «пета колона» на Анкара. От 1944 до 1989 г. властите се стремят да приобщят малцинствата на основата на марксизма-ленинизма като господстваща идеология. Двата основни законодателни акта, обозначаващи и уреждащи отношенията между държавата и малцинствата, са Конституцията от 1947 г. и Конституцията от 1971 г. Конституцията от 1947 г. гарантира равенството пред закона и защитата от дискриминация на основата на народност, произход и вяра, свободата да се изповядва религия, правото всеки сам да определя своята народност, правото на националните малцинства да се учат на своя майчин език и да развиват националната си култура. В Конституцията от 1971 г. вече не се говори за «национални малцинства», а за «граждани от небългарски произход». На тях им се дава право да изучават своя език, да бъдат защитени от дискриминация на основата на «народност, произход, религия, пол, раса, образование и обществено положение», също така е гарантирана свободата на съвестта и на религиозните обреди и ритуали.

Полагат се специални усилия в областта на образованието и борбата срещу неграмотността. Държавата одържавява малцинствените училища, като чувствително увеличава техния брой. Насърчава се развитието на печата и културата на малцинствата чрез финансиране на техни издания и културни институции. Политиката на насърчаване на етническата идентичност на малцинствата през тоталитарния период обаче много скоро се променя радикално. Това става след 1956 г., когато идва на власт новото ръководство на Българската комунистическа партия начело с Тодор Живков, което управлява страната до 1989 г. Но трябва да се отбележи, че още в началото на януари 1948 г. ЦК на БКП обсъжда на пленум положението на турското малцинство. В свое изказване Г. Димитров предлага да се изсели турското население от граничните области и да се засели там «наше собствено българско население», разкрива Стайко Трифонов в статията си “Строго поверително”, публикувана във в. ”Поглед” от 22.04.1991 г.

Постепенно се закриват малцинствените училища и изданията на малцинствените езици. Процесите се усилват, когато се формулира тезата за създаване на етнически монолитна българска нация, изградена върху етнобиологическия фактор. Това е началото на широкомащабни ограничения на турската култура. «Турците са не само най-голямото малцинство, но в някои региони на страната представляват и мнозинство от населението. Този факт заедно с обстоятелството, че турците в България разполагат в лицето на съседната Турска република с държава, която постоянно се застъпва за правата на тази група от населението, принуждават българските правителства от периода между двете световни войни да дадат на турците специален статут. Това особено положение се ликвидира стъпка по стъпка след Втората световна война — не без съответната съпротива както вътре, така и извън страната. Затова БКП се вижда принудена да прилага към турците една по-различна политика, отколкото към малцинствата, които си нямат свой «покровител, пише Бюксеншютц в книгата си “Малцинствената политика в България”. Въпреки че официално се подчертава, че за изселване не може да се мисли, защото българските турци са «неделима част от българския народ», от друга страна българското държавно ръководство от средата на 60-те години води преговори с турското правителство за евентуална изселническа спогодба. През 1968 г. съответното споразумение е подписано. В периода 1966—1978 г. в Турция се изселват около 130 000 души.

Известно е, че през 1950-1951 година също е имало масово заминаване в Турция. Безспорно най-сериозното нарушение на малцинствените права през периода на тоталитарния режим е кампанията за насилствено преименуване на турците от 1984—1989 г. Политиката на БКП спрямо етническите и религиозните малцинства се променя от “съветската постановка, възприета от Димитров и Червенков за многонационална България” до тезата – “един етнос, една култура, бит, религия, обичаи», признава Тодор Живков в книгата си “Срещу някои лъжи”. Преименуването на турците започва по решение на Централния комитет на БКП със смяна на документите за самоличност през зимата на 1984—1985 г. на около 850 000 души. То е съчетано с разрушаване на мюсюлмански гробища, унищожаване на болнични картони на пациенти с турски имена, строга забрана и глобяване да се говори турски. Въведени са задължителни списъци с български лични имена, само по тях могат да бъдат избирани имената на новородените. Процесът се излива в идеологическа пропаганда, която цели да убеди както българската, така и международната общественост, че става дума за доброволно преименуване”.

Кампанията предизвиква масово изселване в Турция на около 370 000 български турци след отваряне на границата през юни 1989 г. Една част от тях (около 155 000 души) впоследствие се връща в България. Първите стъпки на демократичното развитие след падането на тоталитарния режим през ноември 1989 г. са свързани с възстановяването на етническите и религиозните права на малцинствени общности в България. След началото на демократичните промени през 1989 г. са премахнати пречките за упражняване на правото на свободно сдружаване от етническите малцинства. Почти всички формираха свои граждански сдружения. Някои от тях постигнаха известни успехи с възстановяването на отнетата им в миналото собственост. Появиха се и печатни издания на езиците на малцинствата.

Първоначално някои радиостанции, а впоследствие и няколко телевизии започнаха да излъчват предавания на турски език. След 1994 г. правителствата на Република България формираха специални структури в Министерския съвет, занимаващи се с проблемите на етническите малцинства. От 1991 г. в някои общинските училища на България започва изучаването на майчин език на етнически малцинства. Прогрес бе постигнат и по отношение на упражняването на културните права. Културните права на всички членове на човешкото общество са формулирани от Международната конвенция за икономически, социални и културни права, която е в сила от 3 януари 1976 г. В Преамбюла е записано, че “идеалът на свободните човешки същества може да се осъществи само, ако се създадат условия, при които всеки може да се ползва от своите икономически, социални и културни права, както и от гражданските си и политически права”.

Държавите и индивидите имат задължението да се стремят “към насърчаването и зачитането на правата, признати в тази конвенция”. А именно: “право на всяко лице е да участва в културния живот”, “да се ползва от защита на моралните си и материални интереси”, включването на мерки от страна на държавата, “необходими за запазването, развитието и разпространяването на науката и културата”.

Държавите, страни по тази конвенция, “признават на всяко лице” “правото на образование”, което “трябва да бъде насочено към пълното развитие на човешката личност и на съзнанието за нейното достойнство, както и да засили зачитането на човешките права и свободи”, “да насърчава разбирателството, търпимостта и приятелството между всички народи и всички расови, етнически и религиозни групи”; “задължават се да зачитат свободата на родителите да осигуряват религиозното и моралното възпитание на своите деца съобразно собствените си убеждения”. Освен тези права, които имат всеобщ характер, в държавите, в които съществуват етнически, религиозни или езикови малцинства, лицата, принадлежащи към тези малцинства, не могат да бъдат лишавани от правото, съвместно с другите членове на своята група да имат собствен културен живот, да изповядват и практикуват собствената си религия или да си служат със своя език.