Турският език в България: между пропагандата, семейството и училището
Автор: Емине Садкъ
С прокарването на кабелна телевизия в Исперих, във вкъщи влязоха няколко турски канала. Тогава съм била на не повече от десет години. Единствената друга медия на турски език, която стигаше до нас, беше музикалната радиостанция със стари турски песни тюркю, които дядо ми слушаше в шивашкото си ателие.
Освен звук вече имахме и картина на турски език, изобщо – картина от и за Турция, която преди събирахме основно от разказите на изселените ни роднини.
Онова, което силно ме объркваше обаче, бе, че както роднините ни, така и хората от новите кабелни канали говореха по друг начин. Думите звучаха по-завъртяно и сложно, отколкото бяхме свикнали да ги изговаряме в Делиормана. Някои думи и изрази чувах за първи път и нямах никаква представа какво означават.
И родителите ми не знаеха. Сега вече по ги разбират. За последните осемнадесет години преминаха интензивен курс по турски сериали. Но въпреки това, въпреки всички екскурзии до Анталия и Одрин, въпреки социалните мрежи, много малко хора в Делиормана говорят като хората от телевизията.
Нито пишат на турски. Освен в социалните мрежи, но рядко по съществуващите граматически правила, защото такива всъщност няма. Или поне не се задават нито в семействата, нито в училище, нито изобилства литература или печат на турски език в България.
Спомням си първия разговор, който проведох в Турция. Опитах се да спазаря таксито от летището в Коня до хотела. Шофьорът ме изгледа странно, сякаш бях пристигнала от друго време.
“Защо говориш като стара баба?“, попита ме.
За да разбера защо звуча като стара баба, поговорих с Азиз Таш, преводач от турски и арабски, поет и писател, който добре познава турския език както в България, така и в Турция. Ето какво казва той…
“За произхода поне на част от турскоговорящото население в България, се твърди именно, че е от Коня. Реакцията на местните хора, които са те чули как говориш, потвърждава подобни тези за произход на местните общности от различни части на Анадола.
Другата причина, че въпреки младостта си звучиш като стара баба, е, че през по-голямата част на XX век, по чисто политически причини, турският език в България е бил изолиран от този в Република Турция. И докато там са протичали бурни реформи не само в обществените, но и в езиковите порядки, тукашният турски е консервирал някогашния тамошен турски и за капак, се е развивал в социалистическа славяноезична среда.”
Турският език в България преминава през сложни исторически процеси – през затваряне на училища, институти и медресета; изолирането и провеждането на сложни реформи и подмяна на лексиката му; до заличаване на всякакви печатни издания на турски език и стигнем до пълната забрана за говоренето и изучаването му.
Развитието в “социалистическа славяноезична среда” БКП е наричала “обогатяване на речниковия фонд и граматиката на турския език”. Една от целите на “специално създадената комисия” е била да подмени езика в печата, радиото и литературата и полека турските думи да бъдат заменени с български. Някои журналисти и писатели се съпротивляват на подобни промени, но въпреки това туркоезичната медийна среда в България започва да се променя.
“При разговор с пишещия на майчиния си език писател Сабри Тата”, разказва Азиз, “един от бъдещите инициатори на ”Възродителния процес“ Георги Джагаров твърди, че ако авторите с турски произход в България искат да придобият световна известност в областта на литературата, трябва да пишат на български. Тата се опитва да му обясни, че мисли на турски и затова пише на турски, но в подкрепа на думите си Джагаров самоуверено лъже, че Назъм Хикмет е станал известен, защото е писал на руски. Когато турските училища, а след това един след друг и малкото на брой турски вестници и списания в България биват закрити, авторите и читателите-турци са лишени от естествената среда за изучаване и развиване на майчиния си език и той неминуемо преминава на режим оцеляване.”
Липсата на тенденции и на граматическо обновяване на езика водят до консервирането му. Думи и конструкции, които в Турция отдавна са променени, следователно забравени, могат да бъдат чути тук. Последствията от това са ясни:
Много от турскоговорящите в България са преносители на застаряваща форма на език без писменост.
Според Азиз, който е роден в Източните Родопи, по-близо до Турция, много малко млади хора вече звучат архаично, само някои възрастни:
“…които не могат или не искат да превключат на по-съвременен турски. Това се дължи на факта, че те активно си общуват със свои по-възрастни роднини и по-рядко се случва да пътуват до Турция или да гледат турски канали. Такива хора използват много архаични думи.”
Племенницата ми, която е на шест години, нарича турския език “бабешки”. Или език, на който говорят само възрастните хора. И моите наблюдения са, че не само старото, но и младото поколение турци в Делиормана говорят “бабешки”. Това може да се дължи на географското ни разположение и близостта ни до румънската, а не до турската граница.
Както и с трудовата миграция. Голяма част от родителите, израснали през 70-те и 80-те години, работят в чужбина, а за децата им се грижат бабите и дядовците им. Тези деца живеят в среда, в която се говори няколко вида турски – този вкъщи и този от социалните мрежи и турската телевизия. А в училище – на български.
Има ли специализирана граматика и какви са опитите на Министерство на образованието и науката за създаването на билингвистични програми за изучаване на турски език? Азиз споделя:
“Когато през 1990-те стартира изучаването на турски като майчин език в началните и средните училища, броят на записалите се ученици надхвърляше 100 000, а през последните години числото им не надхвърля няколко хиляди. Той се изучава във формата на СИП или ЗИП от 1 до 12 клас. Законовата рамка за изучаване на майчин език съществува още от 1991 г., но едва в края на 2017 г . МОН обяви процедура за написване на учебници на четири малцинствени езика, сред които и турски. Единствено авторите на учебниците по този език – Емине Халил, Фикрие Хюсеин, Гюнел Салим, Айан Мехмедова, Севим Юмерова, Наджие Реджебова, Рузие Халилова-Изет, Хатидже Мехмед, Имрен Тасинова и Незиха Хасан успяват да се справят преди крайния срок – 21 февруари 2019 г. Всеки от учебниците от 1 до 7 клас е в тираж 5000. През 2023 г. са утвърдени от МОН и към днешна дата вече са в обращение.
Накратко, институционалните опити за създаване на програма продължават цели три десетилетия и са факт към момент, в който броят желаещи да изучават турски като майчин език е ударил дъното. А ти ме питаш за специализирана граматика! Има една “Турска граматика“ на Гълъб Гълъбов от 1949 г., май тя продължава да е единствената по рода си…”
По мое време също имаше СИП “Майчин език”, но никой не го посещаваше, защото в училище беше срамно да си турчин. От всяка втора страница на учебниците по литература и история дебнеше по един лош турчин, който се показва, за да заколи и обеси някого. Понякога се прибирах във вкъщи с усещането, че сякаш съм наръгала учителката ни пред целия клас.
Освен в училище, ми беше срамно да съм туркиня и сред турците. Политическият етноцентризъм в България, чиито гнили плодове окапват върху цялото турско население в момента, владееше (и) Делиормана.
В училище ти вменяваха, че си жесток, а по политическите седянки: че не си истински турчин.
Никой обаче не направи така, че да се чувстваш част от този пъстър свят, в който си се родил, да състави общ разказ, който познава добре историческите и културните ни белези, защото такъв разказ съществува.
Като тийнейджър е трудно да разбереш как пропагандата и различните видове наративи работят и защо някои неща се случват точно на теб. Просто знаеш, че всеки има право да се чувства свободен такъв, какъвто е. И следователно никой няма право да казва кой е турчин, както никой няма право да налага вина върху теб, че ти такъв.
Тази шизофренична комбинация ме откъсна от турската култура. Свързвах всичко турско с всичко, което не исках да бъда. Затова спрях да говоря и оказах съпротива, която ме превърна в ням човек, изгубил майчиния си език.
И вероятно усещането за изгубеност ме кара да съм толкова мнителна с турския език в България, сякаш настъпва неговият естествен край такъв, какъвто съм свикнала да го чувам.
За щастие, Азиз казва, че дори и да е така, нещата никога не могат да бъдат напълно загубени.
“Има поне дузина академични и по-популярни издания, посветени на различни местни варианти на турския, повечето от които съдържат и речници. Въпреки че са съставени от нашенци, са издадени (само) в Турция. Може би е добре да спомена няколко такива издания: “Речник на източнородопските говори“ (ориг. загл. Doğu Rodop Türk Ağızlarının Sözlüğü), Мефкюре Моллова (1927 – 2009); “Речник с примери на лудогорския турски говор“ с обяснени 5830 думи (ориг. загл. Örneklerle Deliorman Türk Ağzı Sözlüğü) от силистренеца Иса Джебеджи. Само преди месеци Халиме Йълдъз издаде в Истанбул “Речник на турския говор от Североизточна България“ (ориг. загл. Kuzeydoğu Bulgaristan Türk Ağızı Derleme Sözlüğü).
Може би ще се изненадаш да чуеш, че има фейсбук група, посветена на турските говори в Делиормана, Добруджа, Дунавската равнина и Герлово с над 6000 последователи. Достатъчно е да бръкнеш в базата данни с магистърски и докторски тези на турския “ВАК“ и ще наизлязат къртовски трудове, посветени на турските говори в Кърджалийско, Бургаско, Шуменско… Радващо е, че всички тези говори продължават да са обект и на академичен, и на по-популярен интерес.”
Понякога страхотно съжалявам, че не мога да пиша статии като тази и на турски. Затова, ако някой-някъде чете този текст и се чувства като мен – знайте, че не е грешно да сме такива, каквито сме се родили. И ако можех да върна времето назад, бих влизала първа в часовете по СИП “Майчин език“, а сега да превеждам турски песни, защото най-прекият път да разбереш турската култура е чрез турската песен.
Източник: https://vijmag.bg/