Съюз на турските учители в България (1906-1934)
Автор: Ибрахим Ялъмов
В началото на 20-те години създаденият през 1906 г. учителски съюз започва да укрепва и да се активизира. Обективните условия му помагат да се превърне в една от основните обществено-културни организации на турското малцинство и радетел на обновителните, реформаторски идеи.
След Първата световна война необходимостта от преустройство на образователната система става още по-очевидна. Тази система не осигурява необходимата подготовка на турските деца, което ги лишава от пълноценна реализация в живота. Частните турски училища не разполагат с подходяща материална база и подготвени педагогически кадри. Училищните сгради са стари, нехигиенични и изобщо негодни за учебна дейност. В училищата липсват най-необходимите учебни помагала и средства. Обучението в тях е на ниско педагогическо ниво.
Българските управляващи среди, които през този период започват да се интересуват от турското образователно дело, водят политика на задържане на неговото развитие. Затова съхраняват частния статут на турските училища и се стремят да парализират опитите за тяхното преустройство. Счита се, че едно просветено и обновено турско малцинство би представлявало опасност за националната сигурност. Към края на 20-те години са предприети опити за постепенно закриване на частните турски училища. Поради реакцията на турското малцинство и на Турция обаче тази идея не може да бъде реализирана докрай.
Правителството на Народния блок създава специална комисия, която да изработи нова политика спрямо турското малцинство. Тя е оглавена от пълномощния министър Г. Радев. В нея участват главните секретари на министерствата на външните работи, вътрешните работи и народното просвещение.
В доклада, представен от комисията през 1934 г., се предлага: да се парализира дейността на учителския съюз; преподаването в турските училища да се води по арабската азбука, но да се провокира ситуация, при която инициативата да дойде отдолу; да се създаде инспекторат за турските училища и ръководството му да се възложи на българин, знаещ турски език; инспекторите да контролират назначаването на турските учители и учебниците, които се използват в турските училища. Срещу подобряването на учебното дело се обявяват не само органите на просветата, но и консервативната част от духовенството, което държи в свои ръце училищната администрация.
В тази обстановка Съюзът на турските учители възприема нова линия, която се основава на реформаторството и на националната идея. Под влиянието на кемализма през 20-те години съюзът започва да популяризира необходимостта да се даде приоритет на националната идея и да се укрепи етнонационалното съзнание. В практически план той твърдо застава на страната на кемалистките реформи и ратува за радикални промени в социално-битовата и културно-просветната област.
Под въздействието на националната идея на ХІХ конгрес, проведен през 1928 г., името на съюза от „Дружество на учителите-мюсюлмани“ е променено в „Съюз на турските учители в България“. Членовете на съюза отдават голямо значение както на националната идея, така и на научните знания. Чрез своята просветна дейност те се противопоставят на невежеството и религиозния фанатизъм. Тъкмо това новаторство и просветителство разширява популярността на съюза не само сред интелигенцията, но и сред определени градски слоеве.
От началото на 20-те до средата на 30-те години съюзът е безспорен представител на прогресивното турско учителство в България. От около 2100 учители в него членуват над 400 души. Местните му дружества покриват всички райони на страната, в които живее компактно турско население. Съюзът на турските учители има свои дружества почти във всички градове и по-големи села. По-системна дейност развиват дружествата във Варна, Нови пазар, Русе, Шумен, Търговище, Омуртаг, Сливен, Казанлък, Айтос, Бургас, Кърджали и др. В по-малките населени места обаче те не работят активно. Затова на ХХІІІ конгрес, състоял се през август 1933 г. в Русе, е решено малките учителски дружества да се слеят с по-големите в съседните села.
Съюзът на турските учители развива значителна просветна дейност и сред населението. Паралелно с учебната работа неговите членове се занимават и с активна издателска работа. В началото на 1921 г. съюзът започва да издава в Шумен двумесечното педагогическо списание „Тербие оджагъ“ („Огнище за възпитание“). През 1923 г. списанието е преместено във Варна и преименувано в „Муаллимлер меджмуасъ“ („Учителско списание“). В различните периоди редакцията на списанието се намира в различни градове. През 1926 г. неговото седалище се премества в Разград. Както личи и от мотото на списанието, то отразява възгледите на учителите, обединили се около общи идеи, цели и интереси. На неговите страници се разглеждат актуални проблеми на педагогическата наука, популяризират се основните принципи на обучението и възпитанието и тяхното приложение в конкретните условия на частните училища. Голямо внимание се отделя на методическите въпроси и популяризирането на положителния опит.
В бр. 1 на сп. „Муаллимлер меджмуасъ“ са дефинирани основните искания на турските учители. По своята същност и обхват те представляват програма за действие, която включва основните проблеми на образователното дело сред турското население. Съюзът предлага конкретни решения на основните въпроси като утвърждаване на единни учебни планове и програми; подобряване на материалната база на частните турски училища и тяхното финансиране от държавния бюджет; издигане на професионалната подготовка на учителите и т.н.
Подобни актуални проблеми на образователното дело сред турското население се обсъждат и на ежегодните конгреси на Съюза на турските учители. Така например на ХІІ конгрес, проведен през 1921 г. в Казанлък, са обсъдени предложенията за внасяне на поправки в новия Закон за народната просвета и въпросът за преработване на Учебния план и Правилника за дейността на частните турски училища. На XV конгрес, състоял се през 1924 г. в Омуртаг, е разгледан въпросът за идейните основи на възпитателната работа. В дневния ред на почти всеки конгрес присъстват някои въпроси, свързани с издигане на професионалната подготовка на турските учители и подобряване на тяхното социално положение. Тези въпроси заемат централно място в работата на последния ХХІІІ конгрес, състоял се в Русе през 1933 г.
Основната цел на Съюза на турските учители е реорганизирането на образователната система и привеждането й в съответствие с изискванията на педагогическата наука, издигане на равнището й до равнището на българското образователно дело. Учителството най-добре съзнава, че обучението и възпитанието на турските деца, сериозно изостава от развитието на образованието в страната и от потребностите на живота.
В Окръжно № 80 на Централното настоятелство на Съюза на турските учители, изпратено във връзка с подготовката на поредния конгрес през 1932 г., се констатира: „Просветата и от гледна точка на обучението и неговото управление се намира в анархия. Ние не разполагаме с учебен план, от който да се ръководим. Нямаме правилник, който да урежда взаимоотношенията между училището и настоятелствата, между училищата и Министерството на просветата. Все още не са определени основните насоки на възпитателната работа… „
Съюзът на учителите обяснява причините за ширещата се неграмотност сред турското население и оставането му встрани от културния живот на България със слабостите на образователното дело. Обучението продължава да се води с остарели методи, липсват добре подготвени учителски кадри и необходимата материална база.
Затова заедно с останалата интелигенция членовете на съюза започват борба за издигане равнището на образователната система. До Първата световна война основната цел на тези усилия е да се превъзмогне системата на килийните училища, в които се преподават само Коран и вероучение. Децата дори не получават писмена грамотност.
През 20-те години реформаторските стремежи придобиват характер на борба за окончателно утвърждаване на съвременно светско образование. Тази задача е ясно формулирана в т. 1 на учителските искания, публикувани в брой 1 на сп. „Муаллимлер меджмуасъ“: Обучението в училищата да се води в съответствие с изискванията на епохата и на педагогическата наука. За практическото реализиране на тази цел учителството и прогресивната общественост се стремят преди всичко да разширят мрежата от прогимназиите, които за разлика от медресетата (религиозните училища), имат повече светска насоченост. Заедно с това се полагат усилия за изменение на съотношението между светските и религиозните учебни предмети в полза на първите.
Конкретен израз на стремежа към осъвременяване на образователната система към края на 20-те години става борбата за въвеждане на латинската азбука и новите числа. Няколко месеца преди официалното въвеждане на новата азбука в Турция, свиканият през юли 1928 г. в гр. Лом ХІХ конгрес на Съюза на турските учители решава обучението в частните турски училища в България да се води на базата на латинската азбука. Веднага след това решение започва подготовката за изучаване на новата азбука. Организирани са курсове с учителите, започва работата около съставянето на новия буквар и т.н. Първият буквар е написан от Ахмед Шюкрю, учител от Пловдив.
Консервативното крило на духовенството се противопоставя категорично на това нововъведение. То обявява старата арабска азбука за ислямска, а новата – за противоречаща на религията. Министерството на просветата се възползва от искането на Главно мюфтийство и с Окръжно № 34423 от 10 октомври 1928 г. отлага въвеждането на новата азбука в частните турски училища за след 4 години. Това предизвиква остро недоволство сред прогресивното учителство. Делегация на Съюза на турските учители посещава отговорни държавни институции и настоява за отмяна на окръжното. Предложението е подкрепено и от народните представители-турци. Битката за въвеждането на новата азбука продължава няколко години. В крайна сметка на 14 януари 1930 г. Министерството на народната просвета отменя предишното си решение и разрешава обучението на новата азбука.
Една от основните грижи на Съюза на турските учители е разработването на научнообоснован учебен план за частните турски училища, който да изхожда от постиженията на педагогическата наука и практика, от основните цели пред учебно-възпитателния процес. При съставянето на различни проекти за еталон е взет учебният план на народните (държавните български) училища. Винаги се подчертава необходимостта по своя характер и съдържание учебният план на частните училища да съответства напълно на учебния план на народните училища.
Въпросът за учебния план се поставя в много документи на съюза. Точка първа на решенията на Русенския конгрес гласи: „Да се подготви единна учебна програма, която да се даде за одобрение от Министерството на народната просвета. В нея да се застъпи в необходимата степен религиозното, националното и родолюбивото възпитание“. На различни конгреси на съюза се обсъждат отделни проекти за учебни планове. Още през 1921 г. на конгреса в Казанлък са разгледани преработените варианти на Учебния план и Правилник за частните училища. През следващата година, на ХІІ конгрес, състоял се в Свищов, са приети учебни планове както за началните училища, така и за частните турски прогимназии. В тях е увеличен значително хорариумът на природоматематическите учебни предмети.
Съюзът на учителите полага системни грижи за снабдяването на турските училища с необходимите учебници. Този въпрос присъства в дневния ред на много конгреси, включително и на последния русенски конгрес. На него е решено веднага след утвърждаването на учебния план да започне изготвянето на нови учебници, съобразени с него. Най-подготвените и опитни съюзни членове се ангажират с написването на учебници по различни учебни предмети. Издаването на учебници придобива интензивен характер особено след 1924 г. Само през 1926 г. са издадени 42 учебника.
На съюзните конгреси и на други учителски форуми доста голямо внимание се отделя на учебното съдържание. Почти през цялото съществуване на Съюза на турските учители вниманието на неговите членове е ангажирано с търсене и постигане на оптимално съотношение между религиозните и светските знания, които трябва да усвояват подрастващите в училищата. Този въпрос не намира радикално решение, тъй като около него се води борба между консервативните и прогресивните учители. Друг важен въпрос, който занимава съюза, е изучаването на турски и български език. Включването на двата учебни предмета в учебния план и удачното им разпределение се оказва труден педагогически проблем. Съюзът на турските учители отстоява схващането, че обучението в турските училища, дори в тези, които са държавни, трябва да се води на турски език, а българският език да се изучава като отделен учебен предмет. Възниква обаче въпросът от кой клас (отделение) да започне и как да се изучава? В изложение на Централното настоятелство на Съюза на турските учители в България до министър-председателя и министъра на народната просвета се изразява загриженост от слабото усвояване на българския език след шестгодишното му изучаване. Това положение се обяснява с липсата на специално подготвени учебни програми и методика за преподаване на български език на децата, чийто майчин език е друг. Съюзът предлага да се организират специални курсове за учителите-българи, които обучават турските деца.
Синдикалният характер на Съюза на турските учители налага той да отдава първостепенно значение на професионалните проблеми на учителите. Действително, съюзът и неговите дружества системно се занимават и търсят решение на такива въпроси като повишаване на квалификацията и социално обезпечаване на турските учители. От анализа на конгресните материали и от публикациите в печата става ясно, че решение за един от най-тежките въпроси -професионалната подготовка на учителите, се търси по две линии. На първо място се предлага да се открият турски педагогически училища, които да подготвят необходимите кадри. Учителството проявява готовност да жертва част от държавната помощ, която се отпуска за турските училища, за да се осигурят финансови източници за педагогическите училища. След като държавните органи и Главно мюфтийство не предприемат конкретни стъпки за реализиране на това предложение, погледите са отправени към духовното училище „Нювваб“. На ХХІІІ конгрес на съюза, състоял се в Русе през 1933 г., е предложено в последните класове на средния отдел на „Нювваб“ да се оформят педагогически паралелки, които да подготвят учители за частните турски училища.
По инициатива на съюза се организират различни курсове за повишаване квалификацията на практикуващите учители. Обективна потребност от такива курсове възниква при преминаването от чисто религиозни към светски ориентирани училища. През летните ваканции в градски центрове като Айтос, Пловдив, Русе, Разград, Шумен, Варна и др. се организират курсове, на които учителите се запознават с основните проблеми на съответната учебна дисциплина и с новите методи на преподаването й.
През 1928 г. са организирани курсове за усвояване на новата азбука. В споменатото изложение на Централното настоятелство на съюза се съдържа предложение за организиране на курсове и конференции за изработване на единна програма и единен метод на обучение по български език, българска история и география. Органите на Министерството на народната просвета обаче не отдават необходимото значение на това важно предложение.
Турските учители работят при крайно тежки материални условия – през повечето време не получават работни заплати от държавния бюджет, не са обезпечени с никакви социални осигуровки, училищните настоятелства и инспекторите самоволно решават професионалната им съдба. Затова Съюзът на турските учители полага изключително много усилия, за да извоюва поне елементарни социални права за своите членове. Главното негово искане е да се предоставят на учителите-турци равни социални права с българските им колеги.
Съюзът настоява преди всичко учителите-турци да имат статут на редовни учители и да им се осигурят редовни работни заплати. За съюза пътят за осигуряването на справедливо възнаграждение за учителите-турци е чрез уеднаквяване на щатните таблици на българските и турските училища. Районната конференция на учителите-турци, проведена на 24-25 юни 1928 г. в Разград, предлага техните работни заплати и пенсии да се определят според образователното ниво и прослужените години. В тази връзка се настоява Министерството на народната просвета и общините да увеличат помощта, която отпускат за частните турски училища, а заплатите на учителите-турци да се осигуряват от държавния бюджет.
Едно от най-настойчивите искания, поставени от съюза, е обезпечаването на неговите членове със социални осигуровки. Между исканията, изложени в бр. 1 на сп. „Муаллимлер меджмуасъ“, е включено следното: „На учителите-турци да се осигури правото на пенсия за прослужени години и други социални права, от които се ползват учителите от официалните училища“. Между исканите социални права важно място заема правото на отпуск по болест и лекуване в държавните болници, намаление при пътуването по БДЖ и т.н.
На учителите-турци нерядко се налага да понасят своеволията на някои консервативно настроени училищни настоятелства и инспектори. Поради своите реформаторски убеждения те попадат в т. нар. „черни списъци“ и биват уволнявани без сериозни основания. Защитата на правата на такива учители се превръща в една от постоянните грижи на съюза. В приетите резолюции на негови конгреси се отстоява справедливото искане актът на назначаване и уволняване на учителите-турци да се извършва на базата на правилниците, валидни за българските училища, а при налагане на наказание да се спазва същата процедура, която се прилага спрямо българските учители.
Централното настоятелство се обръща към министър-председателя и министъра на народната просвета с искането да се възстановят правата на всички учители-турци, които са лишени от учителска правоспособност, без да е спазен съответният ред.
Несъмнено удовлетворяването на социалните искания на учителите зависи от осигуряването на финансови източници. След като на многократните предложения за държавно финансиране на частните турски училища не е даден положителен отговор, Съюзът на учителите се ориентира към търсене на други възможности. Той излиза с предложение Дирекцията за духовенство и вакъфи да поеме изплащането на трудовите възнаграждения на учителите, като създаде специален фонд „Турски училища“. Освен това съюзът създава „Фонд за подпомагане на учителите“, чийто правилник е утвърден от XV конгрес, състоял се през 1924 г. в Омуртаг. Според предвижданията фондът трябва да отпуска помощи на учители, останали безработни вследствие на незаконосъобразни уволнения.
Паралелно с тази синдикална дейност Съюзът на турските учители направлява извънкласната и извънучилищната работа на своите членове. Те организират и ръководят кръжоци по различни учебни дисциплини, музикални и танцови състави, спортни групи и т.н. В края на учебната година и по други поводи съставите изнасят представления, организират състезания не само пред родителите, но и пред цялото население. Учителите изнасят сказки на родителски срещи и на публични събрания. Младежките театрални и музикални състави също работят под ръководството на учителите. Те представят пред обществеността театрални постановки, национални игри и песни, които укрепват националното съзнание.
Следователно борбата за обновяване на образователната система е многоаспектна и засяга такива важни въпроси като: засилване на светския характер на образованието; прилагане на нови учебни планове и правилници, които да съответстват на тези в училищата в България и Турция; замяна на арабската азбука с латиница; субсидиране на турските училища от българската държава; изравняване на социалните права на учителите-турци с тези на българските учители и т.н.
Съюзът на учителите предприема конкретни действия за постигане на тези цели. През 1933 г. негови ръководители заедно с председатели на вакъфи подготвят и се опитват да изпратят до Обществото на народите искане за застъпничество пред българските власти по училищните въпроси. През 1936 г. прогресивните учители организират ученически бойкот в онези училища, в които не се преподава новата азбука.
Приносът на Съюза на турските учители в развитието на образователното дело и културата на турското малцинство през 20-те и 30-те години на ХХ в. е значителен. Той изиграва водеща роля в провеждането на определени реформи както в образователната система, така и в социалния бит на турското население и в консолидирането му като малцинство. Затова съюзът се оказва сред онези културни, социални и синдикални организации, които попадат под ударите на авторитарния режим, установен след 19 май 1934 г.
Из книгата „История на турската общност в България“ на Ибрахим Ялъмов, С., 2002.
