Среща във влака с Кадрие Лятифова беляза дълбоката ми и неразривна връзка с Родопите и Кърджали
Стара Загора, 1962 година! На железопътната гара някои от пътниците слязоха от влака, други се качиха. Ние, северняци, идващи от историческия крайдунавски град Никопол, пътувахме към непозната за нас географска област на страната, към Родопите.
Вече се свечеряваше, а нямахме представа кога ще пристигнем в Кърджали. Влакът, оставил зад себе си Дунавската равнина и Стара планина, напредваше през Тракийската низина. Вече не виждах нищо през прозореца и само по светлините опитвах да се ориентирам през села или градове преминаваме. Оставих химикалката и бележника, в който отбелязвах пропътуваните гари, и се отдадох на спомени…
Наскоро бях завършила педагогическото училище в Разград. В онези години в Северна България педагогическите кадри бяха в излишък, а в Родопите – в недостиг. В семейството ни, до моите родители – учители, се наредих и аз. Имахме желание да работим заедно. С всеки изтекъл миг нарастваше желанието ни по-скоро да се доберем до крайната ни цел. Пътуването обаче сякаш нямаше край…
Влезлият в купето кондуктор ме извади от изцяло погълналите ме спомени. Поиска за проверка, вече проверените ни от предходната смяна, билети. Обезпокоени, побързахме да го попитаме още колко остава до Кърджали и кога ще пристигнем. Усетил тревогата ни, отговори на турски език: „Елате с мен”.
Последвахме го. Заведе ни в едно от последните купета. Там седеше чаровна млада жена. „Запознайте се. Това е нашата известна певица Кадрие Лятифова. Тя също пътува за Кърджали и може да ви помогне” – каза той, а себе си назова Ферхад.
Ние бяхме нейни големи почитатели, наслаждавали сме се на чудесните й изпълнения по радиото. Каква щастлива случайност беше това! Тази съвсем неочаквана среща, лице в лице с нея, и то на такова място, много ни развълнува! Запознахме се. Поуспокоени от нейното непринудено и радушно отношение, поведохме разговор.
Споделихме целта на пътуването ни. Тя одобри нашето решение. Тази приятна и сладкодумна жена ни очарова. Накара свитите ни пред неизвестността сърца да се отпуснат. Не усещахме вече и умората от дългото пътуване. Сега ни се искаше то да не свършва, за да не прекъсне задушевният ни разговор. Искаше ни се, но всяко пътуване, както и нашето, си има и край. Чули приятния глас на именитата ни спътничка:
„Ето вече пристигнахме в столицата на Родопите – Кърджали”,
се приготвихме и в мрака на нощта слязохме на перона. Баща ми с известно притеснение се обърна към нея:
„Тук наблизо има ли хотел?“
Тя рязко реагира:
-„Какъв хотел? В никакъв случай. Тази вечер сте мои гости. Не ви пускам на хотел.“
Колкото и да възразявахме, не можахме да я убедим и тя ни отведе в дома си, който беше близо до сегашната автогара.
Тази нощ и още няколко дни, докато уредим работите си, ни подслони в апартамента си. Когато бяхме заедно вкъщи, усмивката й не слизаше от лицето. Слушахме мелодичните й песни, разказваше за китните родопски села и градове, за тукашните добросърдечни хора. Създадената от нея атмосфера около нас прогони от сърцата ни веещите хладни северни ветрове и отвори път на топлия южняк. Накрая с това чудесно семейство, с две прекрасни деца – Вежди и брат му, се разделихме с топли прегръдки и целувки. Не си казахме „сбогом”.
Напротив, така започна нашето приятелство… Смъртта, казват, не предизвестява. Съвсем неочаквано „славеят” на Родопите ни напусна. Много ни натъжи. Вече не беше между нас, но тя заслужено зае място завинаги в сърцата ни.
Оттогава измина повече от половин век. Ние, северняците, станахме южняци. Създадохме приятелства, спечелихме много приятели. Най-значим обаче остана споменът за онова случайно запознанство, прераснало в безценно приятелство. Годините се оказаха безсилни да отнемат или отслабят чувствата ни към тази благородна жена с несравнима красота, превъзходен глас и голямо сърце. Тя не може да се опише, трябва да се усети.
Ние сме щастливци, че ни се удаде да създадем приятелство с този ангел на земята. Сега, когато минавам през парка в центъра на Кърджали, спирам пред паметника й пред сградата на театъра, за да изразя своята неизмерима обич и отдам заслужена почит към тази неповторима жена.
Кадрие Лятифова за мен е един стойностен човек, когото не съм, не мога и не искам да забравя. Това така и ще остане!
Източник: в-к „Нов живот“
Автор: Айгюл Гавазова