Октай Алиев: “Възродителният процес” е натиск върху бита, културата и религията на мюсюлманските общности в България

Интервюто с историка Октай Алиев осъществи Ема Иванова, в-к „Трета възраст“

-Вие сте млад човек – едва на 24 г., но сте автор на редица статии, свързани с историята ни, публикувани в различни списания в България и в чужбина. Имате публикации и във в. „Трета възраст“. Днес ще говорим по темата за последиците от „Възродителния процес“ в сферата на културата, религията и бита. Откъде черпите информация?

– Първо, искам да изкажа благодарности към в. „Трета възраст“, че дава трибуна за тази много важна и малко известна за обществото тема. Като историк съм забелязал, че когато се говори за т. нар. „Възродителен процес“, който е опит за етническа и религиозна асимилация на мюсюлманските общности в България, винаги се набляга на политическия аспект на темата. Мога смело да кажа, че в момента ние почти не разполагаме с изследвания върху бита, културата и религията на мюсюлманските общности през епохата на социализма, а и преди нея. Има някои изследвания, главно на турски и малко на български език. Но би било полезно да четем и документи от онази епоха, както и свидетелства от разговори с хора, преживели тези процеси, накратко устна история и събиране на спомени. Аз предпочитам да правя изследване чрез интервюта, благодарение на които научих доста неща.

– Защо се захванахте с тази тема?

– Аз съм представител на турската общност в България, за мен темата е интересна и неизследвана. Тя има отражение върху историята на общността в България и смятам, че бъдещи проучвания ще помогнат да се разбере повече за тази етническа група.

– Какво е положението с културата, религията и бита на турците в България след 1944 г.?

– Идването на 9.IX.1944 г. е посрещнато с надежда от турците. Първо, заради ограниченията, въведени от правителството на Кимон Георгиев (1934) и управляващите след него – национализмът през 30-те години полага усилия да предотврати създаването на турска интелигенция, затворени са повечето турски училища, закрити са културните им дружества и почти всички турскоезични вестници. Втората световна война изтощава тази общност – хиляди турци са запасняци по време на световния конфликт. По разкази от моя край (Глоджево и Ветово, Русенско) научих за много мои съграждани, загинали като запасняци в мизерни условия в Перник, където са били пратени по време на войната.

За да укрепят нестабилния все още режим, комунистите започват да „флиртуват“ с етническите малцинства, като им дават редица облекчения и права. Държавата започва да финансира турските училища, които до този момент са частни; в  издателство „Народна просвета“ издават книги и учебници за нуждите на турските училища. Излизат вестници на турски, крепители на новия режим – „Ъшък“ („Светлина“) – 1945 г., който става „Йени ъшък“ („Нова светлина“), сп. „Йени хаят“ („Нов живот“). През 1947 г. тръгва и радиопредаване на турски. Откриват се турски театри, процъфтява и турският фолклор благодарение на известни изпълнители като Кадрие Лятифова, Съдъка Ахмедова, Разие Фазлъ, Осман Азисов, Адем Байрактаров и ред други.

Правят се опити за включване на турци в йерархията на режима, модернизиране на турските селища, въвеждат се квоти за прием на турци в средните и висши училища. За първи път през 1952 г. турската общност масово се запознава с висшето образование, във ВУЗ-ове започват да преподават и първите лектори от турски произход.

Но както каза един мой събеседник от Глоджево на 93 години „По-късно всичко ни излезе много солено“. През 1958 г. започва процес на премахване на обучението на турски език в училищата, а повечето турски вестници и списания отново са закрити. Турските училища са закрити или се сливат с българските. Редица учители, подготвени за нуждите на турските училища, остават без работа.

През 1967 г. Тодор Живков формулира тезата си за етнически хомогенната българска социалистическа нация и през 1968 г. се закрива отделът за националните малцинства в ЦК на БКП. Политбюро през 1969 г. дава сигнал за широкомащабни ограничения на турската култура.

– За какви забрани става дума?

– Забраните са много. Свободното изповядване на ислямската религия се ограничава, като комунистическата власт се стреми да разпространява атеизма и сред тази общност. На места някои джамии, теккета и тюрбета, както и религиозните домове на алевиите (джем еви) са затворени. Затова и част от тях остават и днес в окаяно състояние. Забранява се обрязването на мюсюлмански деца – според комунистическата пропаганда обрязването е „варварски и нечовешки акт“, а тази религиозна практика е позната и при други вярвания в България. Забранено е организирането на мевлиди (помени). Забрана има за празнуване на Байрами (християните са лишени от Коледа). Най-тежкото ограничение е забраната да се говори на турски език навсякъде – на улицата, в училище, дори вкъщи. Доносници подслушват около прозорци, за да „хванат“ нарушителите.

Не са пощадени и традиционните облекла на общността: забранени са фереджетата и шалварите при жените, фесовете при мъжете са заменени с каскети, шапки или калпаци. Стига се до такива крайности, че шалварите на жените се режат с ножици по улиците на селата.

Има промяна и в погребалните обичаи на мюсюлманите. Те са задължени да погребват починалите в ковчези и облечени (религиозната практика в исляма е мъртвият да бъде увит в бял саван/кефен и се погребва без ковчег). През 80-те години започва и смесване на мюсюлманските и християнските гробища.

Кулминацията на този поход срещу мюсюлманите идва през зимата на 1984 г., когато над 850 000 турци са принудени насилствено да сменят имената си в опит да се заличи етническото и религиозно им самосъзнание.

– Етнолози и историци проучват ли процесите на битово ниво?

– Има някои сериозни трудове по въпроса днес – на преподавателите в Софийския университет историците Михаил Груев и Алексей Кальонски. Но това е огромна тема и се отнася за сериозна част от населението на страната.

Според официалната статистика турците в България са 675 500 през 1946 г., а през 1980 – над  850 000 души. Делят се на две големи религиозни групи – сунити и шиити (алевии). Те имат свои особености в културата, традициите и бита. Алевиите се радват на по-широк изследователски интерес. Но и сунити, и алевии са подложени на един и същ тормоз, т.е. БКП води еднаква политика към тях, а именно на системен тормоз, религиозна и етническа асимилация.

Източник: Вестник „Трета възраст“



 
 
 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *