Автор: Шенол Ахмедов
67-годишният Мехмед Чакър от Самуил е последният мохикан – майстор на ибрици, които макар отдавна да не се използват в ежедневието, той упорито изработва и се опитва да продава. Занаятът да реже ламарина и после със сръчността на ръцете си да извайва формата на ибрика, нашенецът наследил от баща си Чакър, по познат в региона като тенекеджия. Малкият Мехмед, вместо да гони топката с останалите си приятели из самуилските улици, все по-често влизал в работилницата на баща си да му помага при изработката на съдовете. Така от малък усвоил и най-дребните тайни в майсторлъка. След като баща му остарял и се споминал, Мехмед освен работилницата и занаята, приел и прякора му – Тенекеджията.
До средата на 80-те години всяко семейство от мюсюлмански произход в Лудогорието кътало в тоалетните си, повечето от които външни, по един-два ибрика за санитарно-хигиенни нужди. Тогава, спомня си Мехмед, в работилницата на баща му кипяло от поръчки. Металните съдове се харчели по 1-2 лева, според клиента и настроението на майстора.
Днес нашенецът, макар и по-рядко, продава ибриците по 8-10 лева бройката.
Ориенталският съд има своя далечна история през вековете. Ибрикчията още през Османско време правел съдове във формата на кана, а в някои случаи – на амфора. Те били предназначени за съхранение и пренасяне на вода, но се ползвали и за подмиване и умиване в ориенталски тоалетни. Имало и специална платена длъжност „ибрикчия“ – служител, който подмивал и подсушавал задните части на султана. Понякога ибрикчиите били толкова много, че била разкрита и длъжност „главен ибрикчия “. Тъкмо той бил и едно от най-доверените лица на господаря поради спецификата на задълженията му. Затова и днес, на хората, които прекалено се подмазват на шефовете си, им лепват презрителния прякор „ибрикчия“.
Източник: Екип7
