(по действителен случай)
Един малък град, току до северните поли на Родопа. Векове наред е кръстопът. И това е довело до население като „тюрлю гювеч“: турци и българи, гърци и арменци, татари и каракачани, власи и помаци и още. Има и представители на юруците и циганите. Последните живеят в две махали, едните до турската махала с голямата часовникова кула с двете джамии, а другите до махалата с българи и двете църкви. А останалите? Останалите между тях. Ако улицата почва с българи, то непременно до тях съседа е влах, или грък. Ако пък е турска, непременно помак, или арменец.
И така на Иван комшията е Киркор, на Влаха Атанас – помак Исен; до Сабри ще е Стою, до Стою на двора може да видиш калайджията Шакир, или до баба Данче – леля Фатма и така навсякъде като братя и сестри уважението и взаимната помощ е незаменима!
Тази заедност най-осезаемо се вижда в съботния пазарен ден, когато цялото градче се изсипва на площада и пресича големия железен мост към наредените покрай реката дълги сергии със стока от всякакъв вид: дрехи, обувки, платове, плодове и зеленчуци, млека, млечни и месни изделия, дори железари и битпазарски стоки. В летните горещини не липсват и сладоледаждии и казани с памук-шекер, захаросани ябълки, дори петлета. Ако пък потърсите хладинка, то под сенките на мегдана десетки маси покрай няколкото кафенета, или пък просто седнали на приказка сеирджии. В миналото, а понякога и сега може да се видят продавачи на пилета, кокошки и други живинки.
Ние ще се отклоним малко нагоре, към стръмната част на градчето с безбройните триетажни къщи боядисани с различни, красиви цветове и вкус.
Само на метри от тях се разстила почти равно поле с ниви и така до края на града при гробищния парк. Нивите са на тераси и се поливат от близкия микроязовир. Там доста семейства садят своите плодове и зеленчуци.
Дали в скърби и неволи, дали в празници и сватби, населението винаги е заедно.
В една от крайните къщи живее пенсионираният от години, майстор-зидар, Хасан уста. И пак от години той се е превърнал в „приятел на ракията“, но не е сам, а си има незаменима компания в лицето на клетия и окаян самотник Киро. Тяхната мечта и реалност, дума и слово, радост и утеха е една чаша ракия, или нещо подобно.
И когато времето за пенсийката дойде, двамата авери от сутрин до вечер са глава до глава, крак до крак и изпразват шишета все едно са на чужда сватба.
Съпругата на Хасан уста, Зюлфикяр, е най-върлият им враг. Тя не понася да вижда заедно нито Киро с Хасан, нито Хасан с Киро. Даже в себе има специално определение за тях „пладнешка напаст“, с която се обръща към двамата. И когато ги свари заедно, дори да са трезви като пеленачета, тя като започне да нарежда „благословии“ по техен адрес: не остава нито майка, нито татко, бетер мъжете изрежда де що знае нелицеприятни и мъжки псувни.
Киро, той е на възрастта на Хасан, самотник, подобно на клошар самоназначил се за пазач на махалата и гробищния парк от натрапници. Понякога отсяда в мукавената си колиба близо до гробищата, за да варди, или обикаля наоколо, за каква да е работа, с единствената надежда платата да е нещо с градус.
Гробището е място, където често идват посетители. Тук според обичаите миряните носят понякога, я кутия с цигари, за да „изпушат заедно“ с мъртвите си близки цигарка, или малко шишенце ракия.
Нашият Киро дебне именно тези посетители и веднага се втурва на „помощ“ с някоя и друга услуга, или да почисти около гроба, или да обещае, че ще полива цветята, и други такива дейности, на които възрастните баби се радват и отблагодаряват от сърце.
Когато и да е, и особено по някои християнски празници, за Киро е „кьор софра“… ще прибере подареното, или ще дебне някой циганин да не отмъкне „полагащото се нему“. После, после ще отпие една глътка за „Бог да прости“, ще остави шишенцето до гроба и ще чака опечаленият да си тръгне, за да забърза при своя приятел.
Най-вече обича да „пази“ по време на празници. Спотаен зад някой храст дебне, къде какво става и… действа.
Киро не е много много по храната, но зададат ли се цигани, той ги изпреварва, пък и те го познават и не прекрачват „границата“.
За Киро те не са проблем. Той си има много по-върли противници и това е лицето на Зюлфикяр. Но и той знае доста трикове, за да я омилостиви.
За осми март, отмъкнал красив букет от гробището тича при нея и покланяйки се доземи, издекламира като дете от детската градина:
-Како Зюлфикяр, ето, честитя ти женския празник! Бъди жива и здрава!
Зюлфикяр не от жените, които можеш да залъжеш. Тя поглежда изпод око Киро и:
-А, бе Киро, от къде намери пари за такива скъпи цветя? Да не си ги убрал от някоя градина, а?
-Не бе како! Това са цветя от гробището!
-Ах, ти безсрамник! Как може да ми носиш цветя на умрели хора!!!
-Како, ама ти не се обиждай! Мъртъвците без друго не виждат тези цветя! За какво им са те?! Виж само какви красиви цветове съм избрал!
-Ти, нахалник! Да се махаш от главата ми, че като обърна метлата, ще те помета чак до Стара река!
И грабвайки какво ѝ попадне на двора, подгонва натрапника.
За Киро това е като погалване по главата. Той точно това цели от кака си Зюлфикяр, да се ядоса, защото знае, че ще влезе вътре, ще грабне телефона и с часове ще разправя на приятелката си Кева за нахалника. А той с Хасан уста ще седнат зад плевнята, ще извади шишенцата с ракия и ще си отдъхнат, както те си знаят.
Горкият човечец. За тези мигове на радост живее. Гледаш ги само след час как са „направили глави“ и не им дреме ни за Зюлфикяр, най-малко пък за мъртвите.
Хасан уста пък си има свои чалъми за пред жена си. Той така яростно пред нея напада Киро, сякаш му е изял десерта. И все намира някакво извинение за пред нея. Я Киро е имал рожден ден и не можел да отпрати клетия човечец, я внукът му се дипломирал, или пък било ден за помен на съпругата му. И такава ги реди, че Зюлфикяр вместо да се сърди, гледа да го отпрати по-скоро навън, за да не ѝ надува главата с приказките си.
За кратко време си отдъхват, защото Киро се „загубил“ някъде.
Но не щеш ли един ден той пак се изправя на вратата на Зюлфикяр и този път с торба на рамо:
-Какче, виж какво съм ти донесъл – и разтваряйки торбата с усмивка до уши, надявайки се да му отвърнат подобаващо.
Жената поема торбата и надниква. Вътре шарени и изписани яйца. Тя е объркана:
-Киро, кога успя да боядисаш толкова много яйца?
-Не съм ма како – признава си той – взех ги от гробището, нали знаеш, че нашите хора на Великден носят яйца на мъртвите – усмихва се самодоволно.
-Напаст божия! Не те ли срам да крадеш от мъртвите! Харам е това!!!
-Недей така ма, како! Те, мъртвите не са против! И как ще изядат толкова много яйца? Те нямат ли нужда от добрини и прошка? Хайде, хайде, обели няколко за нас с агу Хасан, пък… ако сипеш и малко от твоето „бяло кафенце“, и мъртвите ще са доволни, и ние! Нали знаеш ние всичко може да поемем, и простено, и както казваш ти, и „харама“!
Източник: Из книгата: „Душата ми Родопа“ на Емел Балъкчи