– Бабо! – пищи малката Фирдез. – Бабо бе, змия! Видях я! С глава като на бебе!
– Тихо! Ш-ш-ш-т! Не викай! – прегръща задъхващото се от уплах дете в скута си и се опитва да й затвори устата. – Ще я ядосаш. Това не е змия , а Сайбия.
– Мм…а, бабо, тя беше… – не успяло дъх да си поеме, тихо и на пресекулки говори малкото момиче.
– Да. Знам. Слушай ме сега и запомни! – с тайнствено откровение продължава баба Сафинас. – Всяка нива си има своя змия – Сайбия. Малките змии са й деца. Ако не ги закачаш, няма да ти сторят зло. Сайбийте приличат на нивите си. Знаеш нашата Таш тарла, дето е на припек – суха и изпечена. Там и змиите са като нея – тънки и малки. Но виж тук, в Пъндъклъ е друго. Земята е влажна и пълна с извори. И змиите са по-едри. Тази, която си видяла с голямата глава, има и висулки. Такива змии излизат на седем години веднъж и щастлив е, който ги види. Ти не се плаши, тя е само една уморена и стара кралица. Ще се свлече като втасало тесто и ще се прибере в покоите си. И ако има някой късмет, след много години пак ще я зърне. Моята баба ми разказваше, сега аз на теб, за да знаеш и помниш, че и змията има душа като човека, мъдра е и пази земята.
– Бабо, от кого я пази?
– От злото. Някога змията била Kралица и управлявала вселената заедно със Сатана. Той държал жезъла, а тя короната на мъдростта. Така бил устроен светът, че едното без другото не можело. На Сатана му омръзнало да се допитва до своята Kралица и решил да открадне короната й. Промъкнал се, докато тя спяла и грабнал короната. Облякъл новите си дрехи, взел жезъла, настанил се на трона и заповядал да я събудят. Когато тя влязла, Сатаната казал: “От днес аз ще управлявам!” – и поставил короната на главата си. В този миг станал невидим и паднал на земята. Кралицата се уплашила и решила на всяка цена да поправи злото и го последвала. Сатана се настанил на земята и започнал да сее зло сред хората, а змията се плъзнала да го търси, за да го хване. Така те заживели, единият – невидим, за да учи на зло, а другият да го преследва.
– А короната, бабо? – учудена попита Фирдес.
– Короната, тя още е у Сатана.
– А змията как ще си я върне?
– Не знам как, но ако хората спрат да слушат Сатана, сигурно тя ще падне от главата му.
– Бабо, как хората слушат Сатана?
– Ей така. Той тайно им казва да лъжат, да вършат злини, да завиждат и какво ли още не…
– Ами змията казва ли нещо на хората?
– Казва, но те или не могат, или не искат да чуят гласа й, защото мъдростта няма глас и човек трябва сам да я търси.
– И как я търси?
– Като се замисли, й рече: ”Чакай да видя, това трябва ли да го правя и няма ли да причиня зло някому. Човек трябва да мисли, за да открие доброто и истината, а те ще го отведат при мъдростта.
– Бабо, ако падне короната на Сатана, какво ще стане?
– Ще се види черното му лице и ще се срамува от злото, което е причинил, и ще се моли за прошка.
– Бабо, а това дето казваш за змията, че учи хората на мъдрост, истина ли е? И защо го прави?
– Ако хората се научат да откриват мъдростта, ще знаят как да носят короната и злото няма да го има повече по света.
– Ех, бабо, бабо, а аз мислех змиите за най-лошите същества.
– Не са, Фирдес, не са! И те, като доброто и истината, са малко страшни, малко опасни, но ако се научиш да ги търсиш и откриваш, ще получиш част от мъдростта на змиите.
Източник: Из книгата „Юрушка проклетия“ на Емел Балъкчи
