Из „Тефтерът на Всевишния“ на Гюлсер Мазлум

„Тефтерът на Всевишния“ е роман на писателката Гюлсер Мазлум, разкриващ взаимното уважение, подкрепата и близостта между българи и турци в родината ни през 90-те години на миналия век. Романът пресъздава случки и събития от времето на т.нар. „Възродителен процес“ и последвалата „Голяма екскурзия“. За част от тях се разказва в публикувания по-долу откъс.

…. Имаха късмет Еминови, падна им се добра снаха – скромна, трудолюбива, сговорчива, чистофайница и табиетлийка. В тия времена младите вече не искаха да живеят в едно с възрастните, но тя не чу нито веднъж от устата на Гюлхан лоша дума за родителите на мъжа ѝ. През изминалите десет години, откак беше снаха в този дом, не се чу нито веднъж хър-мър у съседите. Уважаваха се, почитаха се, свекърва ѝ напусна работа и изгледа до тригодишна възраст и двете си внучета. Хубаво се носеше Гюлхан, не се гримираше, но имаше вкус, купуваше си модни дрехи. Работеше като касиерка в АПК-то, а мъжът ѝ Юсуф беше на служба в Общината като строителен техник. След като роди децата, малко се позакръгли в ханша, но все още беше много хубава и лъчезарна. Сега пред съседката ѝ Николина стоеше една друга Гюлхан – с несресана коса и разплакани очи, в които тя прочете безкраен ужас. Поздравиха се и тя нетърпеливо попита:

– Какво става, комшийке, какъв е този хал? – Гюлхан я покани да седне и през сълзи продължи:

– Ох, како Куне, не питай! Какво ни е било писано! Гонят ни от дома ни! Гонят ни от града! Гонят ни от родината ни! Сутринта, отивам на работа, към девет часа в канцеларията влиза секретарката на председателя на АПК-то и ми казва да отида веднага в кабинет му. Влизам и по лицето му познах, че ще ми каже нещо лошо. Беше забил поглед в бюрото си, не вдигна глава да ме погледне, върти някакъв химикал в ръцете си и директно ми каза:

– Еминова, сега отиваш и предаваш касата на счетоводителката Добринка Пейчева, а като приключите, тръгваш си за вас. Вземи всичко – лични вещи, едно друго, което е твое, от канцеларията. Мъжът ти ще ти обясни всичко. Съжалявам, Еминова, но трябва да изпълня това нареждане отгоре. Благодаря ти за твоята принципност и стриктност! Ще те помня с добро. Всичко добро ви желая! – младата жена замълча, наля си вода от каната върху масата, пи, загледа се в пода, въздъхна и продължи:

– Веднага дотичах вкъщи, Юсуф вече беше се прибрал. Рано сутринта и него са го викали в кабинета на заместник партийния секретар. Някакъв цивилен служител от милицията, сигурно човек от Държавна сигурност, май го познавал, му казал, че от днес той не е на работа и друг строителен техник щял да поеме неговите ангажименти. Казал му веднага да се прибере вкъщи и цялото семейство да се подготви за път. От МВР-то били изготвили служебно задгранични паспорти за всички ни и в неделя привечер щял да дойде специален автобус да ни вземе. Предупредили са го, че можем да си вземем само личен багаж в няколко куфара.

– Гюлхан, не знам какво да кажа! Тъй изведнъж да напуснете дома си, работата си! Що тъй се обърка света, не знам! Но ти не се тревожи, нали сте живи и здрави, все някак си ще се оправите! Пък и не се знае какво ще стане утре, вдругиден – опитвала се да успокои разтревожената си съседка стрина Николина.

– Не знаем къде отиваме, къде ще спим, как ще се изхранваме! Не можем да се простим даже с близките си. Хайде, Юнал е на девет, може да издържи и на път, и на глад, ами Ниляй, тя е само на три! Как да им обясня защо утре няма да ходят на училище, защо напускаме дома ни? Ако ме попитат къде отиваме, какво да им кажа? Нищо не са му казали и на Юсуф. И той не знае къде ще ни пратят. Разбрахме, че преди две седмици, още преди да се надигнат нашите, пак тъй изгонили за двадесет и четири часа няколко семейства от Силистренско, правили гладна стачка. Извозили ги с автобус до Русе, а оттам ги качили на влака за Виена. И нас ли там ще ни пратят? Како Куне, не знам след два-три дена къде ще се приютим с децата, ще имаме ли покрив над главите си? Ох, тя и свекървата никак не е добре, не знам как ще издържи на дълъг път! Няма как да си изтеглим спестяванията от ДСК, то с тези опашки три дена трябва да чакаш да ти дойде реда. На Юсуф са му казали, че може да обмени само по двадесет долара на човек и толкова. За колко време ще ни стигнат?

Стрина Николина слушаше в недоумение и се чудеше какво да каже. Видя, че младата жена се задъхва и затова реши да я прекъсне. Обърна се към свекърва ѝ Хурие, която лежеше на дивана, стегнала главата си с черна забрадка, и току изтриваше сълзите си. Като се прибрали синът и снаха ѝ към обяд, като разбрала каква е работата, изпаднала в паника, призляло ѝ, вдигнала кръвно. Повикали лекар, сложил ѝ той една инжекция и сега я отпуснала малко главата. На единия от фотьойлите в хола и на табуретка, близо до главата ѝ, седяха още две жени, вероятно техни близки. Тя попита възрастната жена за сина ѝ Юсуф, но отговори Гюлхан. Каза, че бил отскочил до брат си да вземе нещо и с вежди направи знак на съседката си да мине в кухнята. Там, насаме, изля душата си пред нея:

– Како Куне, заради Юсуф е цялата работа.Членувал в някакъв комитет, имал пръст в подготовката на митингите. Свекърва ми разправя, преди аз да се прибера в къщи, свекърът го попритиснал да каже що е сторил, та сме я докарали до този хал – да ни гонят от собствения ни дом. Знаеш го Юсуф, како Куне, не може да излъже баща си, почита го много. Признал си, че е забъркан в подготовката и организирането на демонстрациите. Усещах аз, усещах, че става нещо. Закъсняваше след работа, някой път излизаше вечер, казваше, че ходи у брат си, връщаше се късно, но аз се съмнявах за друго. Мислех, че друга жена му е завъртяла ума и много се измъчвах, но дума не съм му продумала. Нали го знаеш какъв е кибритлия?! А то …. какво било! Не му се тръгва на татко. Стар съм вика, цял живот съм се трудил, тухла по тухла къща съм градил, блъсках от сутрин до вечер деца да изуча, да ги задомя, удобства да им осигуря, коли да им купя, нямам ли право на старини да съм рахат? А сега какво? Да оставя тук на произвола на съдбата всичко що с труд и пот съм спечелил и градил с години и да тръгна за немай къде! Ох, не знам, не знам какво ни чака, како Куне! Толкова хубаво си живеехме тук, дума не сме си казали напреки с теб и с бати Митьо, а Радослав го имаме като наш брат. Ще ти оставим ключовете от къщата, наглеждайте я, моля те! Тате вика, кажи на бачо си Димитър и на кака си Николина да вземат кокошките, кучето може да го дадат на някой, който го иска. В хамбара и в плевнята има жито, царевица, ярма, сено. Митьо да ги пренесе у тях, зян* да не станат – тъй ми е заръчал свекърът.

Като се прибра вкъщи, стрина Николина разказа всичко на мъжа си от игла до конец. Той мълчеше и слушаше.

– Не е на себе си Гюлхан, като луда е. Леля Хурие също не е добре, вдигнала кръвно, лежи. Чичо Мустафа се държи, но личи че отвътре му кипи. Огън гори в къщата им, но няма какво да се направи, Димитре! Нищо не можем да направим, с нищо не можем да им помогнем – заключи тя и тръгна към кухнята да накваси сирене от козето мляко, което беше издоила привечер.

Комшията Мустафа, наближващ вече шесдесетте, след като разбра защо им е дошла на главата тази беда, не знаеше дали да се ядосва на сина си Юсуф и да го проклина, или да се гордее с него, че не е скланял глава и тайно от него се е месел в политиката. Ала цената, цената, която трябваше да заплатят беше твърде висока! Струваше ли си да загубят дом и родина, близки и приятели, за да защитят човешкото си достойнство и чест? Мъдър човек беше Мустафа, беше препатил доста и знаеше, че с молитва и вяра в Аллах, с жива надежда всичко се преодолява, но сега нямаше как да успокои душата си. Пред тях като дълбока, тъмна бездна зееше неизвестността. Онова, което напираше в душата му, трудно можеше да се контролира, но той беше главата на семейството и трябваше да е търпелив и сдържан, да не рухне, да поддържа духа на младите. На другия ден по мръкнало дойде специалният автобус, качиха се цялото семейство с шестте куфара багаж и дворът на Еминови опустя.

А по улиците продължаваха да се щурат наплашени и забързани хора. Пред МВР-то всеки ден се точеше километрична опашка – вадеха си червени паспорти турците. Даваха големи рушвети в пари и злато на служителите в МВР, за да изготвят по-бързо документите им и да тръгнат по-скоро с автоколоните към Турция. В центъра пред банка ДСК под лъчите на парещото юнско слънце също се извиваха дълги опашки.Теглеха си парите заминаващите, изплащаха заеми, продаваха къщи, апартаменти, покъщнина, лозя, вили, животни на безценица. Други заключваха домовете си, по селата пускаха животните си на улицата и тръгваха. Запасяваха се с големи количества храна, а магазините за хранителни стоки почти се бяха изпразнили.Червените барети, преметнали автомати „Калашников“ на гърбовете си, контролираха реда в града.

Голяма бъркотия, голям хаос беше навсякъде. Нямаше кой да работи по нивите, тютюнът съхнеше на полето необран, черешите гниеха по дърветата. Животните – безпризорни и гладни, плъзнали из ливади и пасища. Нямаше кой да наглежда овцете и кравите по кравефермите и овцефермите по селата, кой да ги издои. Много малко турци продължаваха да ходят на работа по предприятията, повечето напускаха масово и се готвеха да потеглят към Турция. Говореше се, че войници щели да идват да обират продукцията от овощните градини, щели да командироват хора от други краища на страната да заемат работните места на напусналите турци в заводите и ТКЗС-тата. Какво ли щеше да се случи през следващите няколко месеца?!

V глава

Макар да беше приключила зимната ваканция, синът на Басри Хамидов, Билял – десетокласник в Езиковата гимназия в града, в продължение на две седмици отсъстваше от учебни занятия под предлог, че е болен от заушка. В деня, в който се появи в училище, преди да влязат в първия учебен час класната им ръководителка се изправи пред Xа клас и съобщи, че от днес Билял ще се води в списъка в дневника като Белин Бисеров Хараланов и така трябва да се обръщат към него и съучениците му. Другите четирима турчета от класа, две момчета и две момичета, още не бяха се появили в училище. Когато другарката Дамянова съобщи новото име на съученика им Билял, към когото целият клас хранеше уважение и респект, настъпи тягостна тишина. Всички мълчаха с наведени глави. Не смееха да се обърнат към него, да го погледнат, да кажат нещо. Никой не му честити новото име. Очакваха с нетърпение учителят по физика да се появи през вратата и да започне първият учебен час.

От този ден нататък приятелството между Билял /Белин/, Радослав и Станимир укрепна още повече. Тримата седяха на една маса в училище, след обяд излизаха заедно, ходеха на тренировки по баскетбол, на кино. Когато в продължение на седмици баща му беше в неизвестност, а и през останалите две години до завършване на гимназията, докато той беше в затвора в Белене, приятелите бяха тези, които подкрепяха наранения, унизен и объркан юноша. Те му помогнаха да не загуби вяра в справедливостта, в истината и в себе си.

Никой не узна какво беше казал пред висшестоящите партийни лидери и пред служителите от Държавна сигурност неговият баща Басри Хамидов, този толкова верен на комунистическата идея партиен деец. Само съпругата му Емине знаеше колко твърд и непреклонен може да е мъжът ѝ, когато е убеден в правотата си. Силен дух и желязна воля имаше Басри, трудно можеше да се пречупи, когато срещу него се изпречеше неправдата.

Дали съдържимото на човешките души се кодира от Създателя или сърцето на подрастващото дете се извайва чрез словото и примера на неговите родители, кой ли би могъл да отговори? За седемнадесетте си години Радослав и Станимир проявиха неочаквана съпричастност и разбиране на онова, което преживяваше техният приятел Билял. Човешкото състрадание и доброта също са толкова жилави и несломими, колкото и неоправданото зло. Но може ли да има оправдано зло изобщо? Колко ли проявления има лошотията човешка! Няколко пъти Билял сподели с приятелите си, че понякога не знае кой е, че душата му е затисната от тежкия товар на спомените за издевателствата на неговите предци, османските турци по българските земи, описани в учебниците по история, пресъздадени в изучаваните литературни творби.

– Радо, Стамбо, аз каква вина нося за деянията на някогашните османски завоеватели? Какво като съм турчин? – взираше се дълбоко в очите на своите приятели той. – Кое ме отличава от вас? Не съм бил в Турция, не знам какво е там. Аз съм роден тук, защо трябва да бъда белязан, защо някой постоянно да ми напомня, че не съм си на мястото, че съм потомък на насилници, да решава как да се казвам? Ако е вярно, че човешката душа многократно се преражда и се въплъщава в човешко тяло на различни места по света, кой може да удостовери в предишните си животи къде съм живял, какво съм правил, в какво съм съгрешил, какви възходи и падения съм преживял? Може да съм бил англичанин пътешественик, покорил Америка или японец самурай, може и да съм бил монах, просяк или махараджа в Индия, може никога душата ми да не се е приземявала в тяло на отоманец! Разбирате ли? … Кой познава цялата истина за Духа, за човешката душа? Какъв е смисълът на насилието? Не го оправдавам разбира се, без значение с каква цел се упражнява! Не отричам нищо от доказаните исторически факти за петвековното османското владичество по българските земи, но не мислите ли, че споменът за миналото в повечето случаи ни противопоставя, разделя ни, разпалва конфликти между българи и турци? – пледираше разпалено Билял, без да се притеснява от двамата си приятели, потомци на юначни родопски българи. Говореше толкова разпалено и убедително! Като че ли думите му долитаха от някаква висока трибуна, от която искаше да го чуе целият свят. Той знаеше, че го разбират. Често споделяше с тях онова, което е прочел и научил от книгите. Младежът беше изключително любознателен, проявяваше интерес към издания с философско съдържание, четеше исторически романи, езотерични трудове, ровеше се в текстове, изясняващи произхода и същността на религиите по света, необходимостта от вярата. Пред никой друг обаче не се отпускаше да сподели онова, което кипеше в душата му. Отбягваше да говори по тези теми с майка си и сестра си.

VI глава

В онази злополучна декемврийска сутрин, преди да тръгне за работа, Басри Хамидов издърпа съпругата си в спалнята и заговори съвсем тихо, за да не го чуят децата, които същия ден не бяха на училище.

– Емине, не се знае дали довечера ще се прибера в къщи. Не ме питай защо, моля те! Ще разбереш по-късно! Запомни много добре какво ще ти кажа! Опази душите на Билял и Жулиде, внуши им, че всичко ще се промени! Най-важното е моето отсъствие да не се отрази на успеха им в училище, разбра ли ме добре! Знам, че ще се справиш, Емине! Близките ми няма да те оставят сама.

Това бяха последните думи на съпруга ѝ, които Емине в дългите си безсънни нощи повтаряше до премала. След изживения кошмар около събитията по преименуването цялата ѝ коса беше побеляла. Отслабна, нямаше апетит, не ѝ се ядеше, готвеше, колкото да има какво децата да хапнат. Нямаше право вече да работи като детска учителка. Колко усилия ѝ костваше на Недева, директорката на градината, да ѝ съобщи, че е получила нареждане от ОК на БКП да бъде уволнена от работа. Повече от петнадесет години работиха заедно, уважаваха се, ходеха си на гости. Нямаше как да не забележи сълзите в очите на шефката си, когато отиде до бюрото ѝ, за да подпише заповедта за уволнение. Прегърнаха се и се разделиха без думи. Неин братовчед, който беше началник склад в хлебозавода и близък с директора, успя да ѝ издейства работа като чистачка в административния корпус на предприятието. Справяше се. Помагаха ѝ близки и роднини де с продукти, де с пари, чистеше два входа в блока, в който живееха.

Децата растяха. На Билял му предстоеше абитуриентски бал и кандидатстване. Имашe малко спестени пари, но до края на март сметките за ток, парно и вода щяха да ги стопят. Не искаше децата ѝ да ходят на училище с омалели и износени дрехи и обувки. Налагаше се периодично да прави харчове и за това. За себе си нищичко не купуваше. Пък можеше ли да ги пусне на училище и без джобни пари, макар че сутрин им приготвяше и сандвичи! Само две години разлика имаха Билял и Жулиде.

Една неделя, беше през пролетната ваканция, тя повика сина си в спалнята.

– Сине, я облечи да видя как ще ти стои този костюм на баща ти! – подаде му тя тъмносив габардинен костюм и бяла риза, закачени на закачалка.

– Майко, какво ти става, защо трябва да обличам костюма на татко? – изгледа я учуден синът ѝ.

– Не питай, Билял, облечи го! Просто искам да видя как ти стои – каза тя, свали сакото, ризата и панталона от закачалката и му ги подаде. За да не я обиди, момчето облече дрехите и се огледа в огледалото на вратата на гардероба.

– Колко си възмъжал, момчето ми! Вече си мъж! Я каква брада ти е набола! Красавецът ми! Лъжеш ме, че нямаш, гадже. Лъжеш ме, нали? Толкова добре ти стои този костюм! Пък е и съвсем нов! Само два пъти го е обличал баща ти. Сине, наближава балът ти, не знам дали ще успея да събера пари да ти купя и дрехи, и обувки. Имаме малко спестени пари, но знаеш, предстои ти кандидатстване във ВУЗ. Не мога да направя заем, защото не мога да го изплатя с парите от заплатата си. Виждаш, едва свързваме двата края, а ще трябват пари за пътуване, за хотел в София…. Какво мислиш? Няма как хората да знаят, че костюмът е на баща ти, пък е и съвсем нов! – погледна тя сина си с поглед, който излъчваше молба, примесена с дълбока, изгаряща тъга.

– Майко, кой ти каза, че ще ходя на бал? Баща ми в затвора, аз ще ходя на бал! Няма да настъпи краят на света, ако аз не присъствам на абитуриентския! Нали ти самата постоянно твърдеше, че най-важното е успехът ми в училище. Няма да имам държавни изпити, по всяка вероятност успехът ми в дипломата ще е пълен отличен. Виждаш, ден и нощ съм над английския, учителката по английски, казва, че съм най-добрият в класа. Ще видиш, че ще издържа кандидатстудентските изпити и ще вляза в университета.

– Сине, това е последната среща с твоите съученици и учители! Защо трябва да се делиш? Те нямат вина за положението ни! В живота на човека има няколко важни събития: раждането, дипломирането в средното училище и в университета, женитбата, раждането на дете и смъртта на близък. Тези мигове никога не се забравят, Билял, би ме огорчил, ако наистина си решил да не ходиш на бал!

– Добре, майко, разбрах те, сега мога ли да отида да уча? – погледна младежът малко сърдито майка си и излезе от стаята.

Билял / Белин / дълго мисли дали да отиде или да не отиде на абитуриентския бал. Лишенията в живота им бяха го калили и бяха изградили у него здрава ценностна система. Той отдавна можеше да различава фалша и лицемерието от истината, суетата от скромността, да оценява стойността на думите, особено на онези без покритие. Преждевременно беше съзрял емоционално това момче и постепенно беше осъзнал и приел ролята си на глава на семейството.

Следва