Автор: Нукет Данаджиева
„Игри на сенките“ е театърът, с който искам да ви запозная. Театър като в живия живот, подпрян с газова лампа, отразен в огледало, с кукли, проектиран… върху нас. Или както се казва в едно стихотворение: „Никак наужким, но пък много насън.“
В следващите редове ще се сблъскате с една интересна страна на сцената. Започвам:
Смята се, че театралното изкуство в Турция се е развило от желанието да се имитират хора и действия във времена на завладяване на нови народи и култури. В разрастваща се империя като Османската е имало непрестанна нужда да се популяризира религията, морала и образованието не само чрез насилствени действия, но и с помощта на развлеченията. А какъв по-добър начин от това да „забавладяваш“ народа нагледно с притчи и кукли и в същото време да го учиш на всички гореизброени ценности?
Karagöz (Карагьоз от турски означава „черноок“) и Hacivat (Хадживат съкратено от Hacı İvaz пък значи „Иваз Поклонника“) са основните персонажи в традиционния турски театър, наречен „Игра на сенки“. Този вид театър става популярен именно по времето на Османската империя, като обхваща и много от държавите, които биват превзети, но най-вече се развива в Турция и Гърция.
Основната тема на постановките е контрастиращото взаимодействие на двамата главни герои. Те са пълната противоположност един на друг. Докато Карагьоз е представител на неграмотната, но пряма част от народа, Хадживат принадлежи на образованата и ерудирана класа. Той използва правилно граматиката и не рядко се изразява много поетично. Карагьоз обаче винаги превъзхожда с остроумието си добре образования Хадживат. Бедата тук е, че Черноокият сладур е много импулсивен, а като се добави нестихващата му жажда за бързо забогатяване, се получава едно ходещо мрънкало, на което вечно не му се получават нещата.
В гръцката версия Хадживат (Хадживатис) е по-образованият турчин, който работи за Османската държава и често представлява Пашата или просто закона и реда. Карагьоз (Карагьозис) пък е бедният грък, човек от раята.
В турската версия другите персонажи в тази пиеса са от различни етноси: арменци, албанци, гърци, араби и akarabi (араби с бяла кожа, изобразяващи хората от Алеппо), всеки със своите уникални стереотипни черти. В гръцката репродукция пък са въведени нови образи или пък са леееко изменени:
- Пашата и дъщерята на везира, която е много красива и все ухажвана от Карагьоз;
- Барба-Гиоргос е пастир и чичо на Карагьоз;
- Морфониъз (Красавицата) с огромен нос;
- Велингекас е „гръцко заптие“ с типичен мачо характер;
- Ставракас и бандата на Ребетико;
- Тузсуз Дели Бекир (Безсолният луд Бекир) – винаги със своята бутилка вино;
- Узун Ефе (Ефе с дългата шия);
- Канбур Тиряки – пристрастен към опиума, не маха своята лула от уста;
- Алтъ Каръш Беберухи – ексцентричното джудже;
- Деньо – „полуидиотът“;
- Дживан – разточителят;
- Нигяр – непрекъснато флиртуваща слугиня;
- Албанец – охранител;
- Арабин – който не знае турски, обикновено е просяк или продавач на сладки;
- Грък – обикновено е лекар;
- Арменец – лакей или сараф;
- Евреин – златар или скрап дилър;
- Лаз – лодкар;
- Иранец – рецитира поезия с азербайджански акцент
В това сборище на култури се подвизават и много танцьори и т. н. джинове.
Структурата на пиесата се състои от четири части:
- Mukaddime: Въведение. Хадживат пее semai (във всяко представление е различно), рецитира молитва и съобщава, че търси своя приятел Карагьоз, когото извиква на сцената с встъпителна реч, която винаги завършва с изречението: „О, нека бъде забавно“.
- Muhavere: Диалог между Карагьоз и Хадживат.
- Fasil: Основен сюжет.
- Bitiş: Край. Винаги е кратко скарване между двамата, завършващо с това как Хадживат крещи на Карагьоз, че е съсипал всичко случващо се и че с това си действие е довел представлението до неговия край. След това Карагьоз казва: „Моля прегрешението ми да бъде простено.“
Карагьоз театърът, както често е наричан, изисква много умели куклени актьори. Те преправят гласа си многократно, говорят с различни акценти. Само четирима актьори са нужни за представление, като имайте предвид, че куклите, които участват, могат да бъдат повече от дузина.
Един от артистите е в ролята на т. н. hayalbaz (хаялбаз), който е асистент на кукления актьор и отговаря за това да подава куклите в точния ред и да подготви декора и „сцената“. Актьорът, който играе с Карагьоз, се нарича hayali (хаяли). Има актьор, който е yardak (ярдак) и пее песен в самото начало на представлението и с това задълженията му приключват. Dairezen (дайрезен) понякога му акомпанира с дайре.
Простата конструкция на този вид театър го прави лесно преносим: куклите са плоски, а екранът-платно може да се свие на квадрат. Масата, на която се поставят, на практика е „сцената“ и това още повече улеснява подготовката на цялото шоу, което реално може да се играе навсякъде, където е достатъчно тъмно, за да могат да се образуват сенки. Шоуто се осветява от газова лампа. Самите кукли са със „съединени крайници“, така че да се движат свободно. Изработват се от камилска кожа или от кожа на воден бивол. Кожата се обработва, докато не стане прозрачна, а след това се оцветява в различни цветове. Височината на куклите е около 30-40см. Картината се проектира върху бяло платно или както го наричат ayna (айна – огледало). Проектира се, така че кукловодът да не се вижда.
Постановките Карагьоз-Хадживат се свързват най-вече с месец Рамадан, когато мюсюлманският свят пости, а в Гърция целогодишно има такъв вид представления. До създаването на радиото и филмите този вид театър е бил едно от най-популярните форми на забавление в Турция, а в Гърция продължава да бъде живо изкуство, което се излъчва и по телевизията до днес.
Кога точно е поставено за пръв път такова представление не е ясно. Някои вярват, че датира от времето на Султан Селим I (1512 – 1520 г.) в Египет след завладяване на страната през 1517 г. Писателят Евлия Челеби през 17 век обаче пише, че представленията се поставяли още по времето на Баязид (1389 – 1402 г.) в османския дворец.
Според турска легенда пиесата се ражда, когато обикновен гражданин посещава султана в неговото приемно време за народа. Вместо просто да се оплаче, както правели всички останали граждани, той спретнал това кратко представление на сенките с кукли, разказвайки притча за корумпираните служители на султана. Владетелят бил толкова възхитен от това представление, че назначил обикновения човек за свой везир, а служителите, вдъхновили неговата притча, наказал по жесток начин.
Друг мит твърди, че Карагьоз и Хадживат всъщност били съществуващи хора. Те били строителни работници на джамия в Бурса през 14 век. Глупавите им лудории непрекъснато разсейвали другите работници, което пък забавяло завършека на целия строеж и като резултат владетелят на това време поръчал тяхната… екзекуция. Обаче толкова липсвали на работниците, че те ги обезсмъртили с разкази, а впоследствие и в това шоу, което не спира да забавлява толкова много народи векове наред.
До Танзимата през 19 век представленията нямали ограничения и лимити, въпреки че често съдържали в себе си сексуални или политически препратки. Всички предвиждали неудобството, което създава този театър, и началото на края се поставя от Османските власти. Артистите се сблъскват с крайно ограничаване на темите и образите на своите представления, което продължава и ескалира до създаването на Република Турция. Така Карагьоз се превръща в напълно неразпознаваем персонаж.