Мъж пътувал 46 години във времето, но никой не знае дали напред или назад, защото живеел в Делиормана“ – така започва дебютният роман „Керван за гарвани“ (2021 г.) на Емине Садкъ. Тя е само на 27 години, но вече привлече вниманието към книгата и таланта си със свеж стил и чувство за хумор. Срещаме се в София, където Емине каца, след като е представяла изчерпаното второ издание на романа си в Берлин (третото излезе преди броени дни). Цяло чудо е, че я хващам за интервю, защото тя живее ту в Амстердам, ту в село Гарван или в родния си Исперих.
Прави куп неща наведнъж – помага за маркетинга и мърчендайза на американо-нидерландската група Jaya the Cat, обикаля с тях и по турнета, междувременно пише статии, а от време на време се занимава и с професионално готвене за събития и организира фестивал за съвременно изкуство „В шепите на Демир Баба“. Няма нужда да я питам как смогва – буйната ѝ чуплива коса подскача, докато разказва за пътуването и виждам, че цялата кипи от енергия.
През 2019 г. Емине печели националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“, наградата е издаване на книга. Тогава е на 23 години, учи „Връзки с обществеността“ във Велико Търново, но започва ковид пандемията, всичко в града е затворено и тя решава да сбъдне мечата си да живее на село, купува си стара къща в село Гарван с 40 лешникови дървета, за да пише романа си, докато я реставрира. Там Емине се изолира и живее без телефон, интернет и социални мрежи – „превъзпитах си сетивата и започнах да усещам света по различен начин, рестартирах всичките си първични настройки“. Вместо със скролване в мрежата се занимава с тежък физически труд на двора и ремонтни дейности. „Бях под голям стрес, защото имах срок за написване на книгата и се чувствах все едно се провалях, даже си мислех да върна наградата, защото не ми вървеше писането“, казва Емине Садкъ.
През това време единственият ѝ контакт с външния свят е чрез писма, постепенно се опознава и със съселяните си. Два месеца, след като си изключва телефона, продължават да ѝ се причуват звуци от известия (notifications). „Имах рефлекса да си търся телефона, изпитвах тревожност, трябваше да дишам дълбоко, за да се успокоя, че няма нищо страшно, че хората са там, няма нужда всеки ден да си пишем и всичко да си казваме, някои приятели ми бяха сърдити, защото решиха, че съм ги блокирала и бяха в шок“. Тактиката ѝ на отшелничество проработва, защото резултатът е изключително добър – „Керван за гарвани“ успява да задълбае в сериозни съвременни проблеми, докато разсмива и изненадва читателите, без да ги потиска и смачква. Същевременно счупва много табута и предразсъдъци със замах и без капка боязън: от женската сексуалност – сцената, в която Бинназ мастурбира е написана майсторски, до бохемските партита на „културния елит“ с много наркотици и съжителство на различните етноси в България. Любовната история и екшънът, като от филм на Емир Кустурица, вървят ръка за ръка с алкохолизма, хазарта и домашното насилие. Напрежението в книгата достига върха си на протестите на „Орлов мост“ и по време на прякото включване в телевизионните новини.
В книгата четем за странстването из България на учителя по география Николай Тодоров, както и за нестандартните занимания на Мила Кръстева, която спасява редки вещи от изоставени къщи и ги публикува в социалните мрежи с GPS координати, за село „Ало-ало“ и барона на телефонните измами и почти във всяка глава откриваме вдъхновението от село Гарван. Емине казва, че не е изпитвала страх да живее сама в селото, по-скоро я е било страх да се справи с изолацията, на фона на бурния студентски живот в Търново, с който е свикнала. Гарван се намира на р. Дунав, близо до резервата „Сребърна“, архитектурата на къщите е изключително интересна, заради румънското влияние. „Всъщност през времето, което бях там нямах никакви проблеми, не са ме ограбвали например, сега за пръв път в живота си станах жертва на кражба и то по време на турнето на Jaya The Cat“, разбиват им буса в Нидерландия и открадват лаптопа ѝ. „В Гарван хората са много либерални и отворени към чуждите – в селото има гей двойка – двама чернокожи англичани и всички селяни са им приятели“, казва Емине. Според нея обяснението е свързано с историята на мястото – били са рибари и са свикнали да има чужди хора в селото през вековете.
Един ден, докато живее в това интересно, но изолирано село, на вратата ѝ досажда комшия, който любопитства какво прави младо момиче в тази стара къща. „Уцели ми болното място и му се сопнах, че пиша за един такъв човек като него, който не напуска родното си място“. Тя всъщност използва за прототип приятели и познати от Исперих, които са хора на 40-50 години и продължават да живеят в малкия град, който никога не се променя. „Те заслужават да видят свят и светът заслужава да ги види, исках да изведа Лудогорието като разказ, да разкажа за нашия край“, казва Емине Садкъ. Когато е търсила художествена литература за този район не намира абсолютно нищо. В нейния роден Исперих – голяма част от жителите са етнически турци, които живеят в стария град „Джам махале“ заедно с македонци, в панелните блокове живеят българите, инженери, учители и лекари, дошли в града по времето на комунизма, третата част от града е ромската махала. През последните десет години обаче всичко се променя драстично, от една страна, благодарение на пари от гастербайтерите, от друга страна, именно заради телефонните измами, които Емине описва в книгата си през историята за Барона, страстната му и умна сестра Бинназ и село „Ало-ало“.
Ако гледате отстрани градът изглежда добре – „но гръбнакът на икономиката е счупен отдавна, тези културни феномени според мен са много важни, защото разместват пластовете в обществото, сега няколко ромски фамилии, замогнали се с телефонни измами са фактор, с който кметът трябва да се съобразява“. В центъра се издига голямата сграда „Кара тюфек сайти“ – Кара Тюфек е прототипът на Барона, искали са да напишат city на английски език, но вместо това днес на голяма табела се вижда грешката. Хем е смешно, хем това, което пише, макар и с грешка е вярно – „градът на Черната пушка“. Ромите в техния край са билингви и владеят турски, който усъвършенстват, а основните им жертви са самотни мъже в Турция, с които жените си общуват по телефон и от които искат пари.
„Майка ми е една от известните фризьорки в града и тези жени идват при нея редовно да се изрусяват, защото турците си падат по европейски изглеждащи блондинки“, казва Емине. Докато седят на фризьорския стол пред тях нареждат по седем телефона със залепени листчета с името на човека, който им звъни на тях. Те имат седем различни истории за седем различни мъже. „Освен че владеят по няколко езика са и много изобретателни“, обяснява писателката. Веднъж един от измамените не издържа на напрежението и казва на възлюбената си, че идва да я прибере в Турция, налага се да инсценират, че я блъска кола и да направят фалшиво погребение, в което човекът се включва чрез онлайн връзка. Друг пък настоява на всяка цена избраницата на живота му да дойде при него в Истанбул и тя инсценира, че я спират на границата и дори се включват със специални ефекти със звуци от полицейски хеликоптери – сешоар в тенджера. В един момент властите в Турция се усещат и започват кампания и репортажи с измамените, за да предотвратят повече кражби, в момента цялата схема се е пренесла към Испания и Гърция. В България вече не може да се купи сим карта без да се регистрира на име и затова постепенно и самите измамници изместват дейността си от места, където могат да купят такива карти. „Много искам да направя музей на измамата в България, защото това е част от манталитета ни – хората не вярват, че нещо може да се промени към по-добро в страната ни, но вярват, че могат да спечелят джакпота“, казва Емине.
В „Керван за гарвани“ Бинназ, която владее перфектно няколко езика е принудена от брат си да се занимава с телефонни измами, тя се опитва да избяга няколко пъти. Читателите стават свидетели на домашно насилие, на което е подложена – „в България домашното насилие е в много различни измерения, а жените в етносите са жертви на културно насилие, защото патриархатът е доминиращ“, казва Емине Садкъ. Тя допълва, че със сигурност има девойки, които искат да избягат, но са обсебени от средата. „Отношението към жените у нас е много непочтително, а и мъжете винаги липсват, почти не познавам хора, които са израснали с бащите си.“
Бащата на Емине също заминава да работи в Германия, когато тя е малка и е свикнала да живее без него. Родителите ѝ са етнически турци, баща ѝ е бил ученик по време на насилствената смяна на турските имена и асимилационната политика на България спрямо турското малцинство. „Той беше толкова обиден на държавата, че дори след падането на комунистическия режим не искаше да се върне тук, доскоро не познавах баща си, предпочиташе да живее в Германия в изгнание“.
Семейството на майка ѝ се е опитало да замине за Турция по време на възродителния процес, но на границата ги връщат. Имало е момент, в който заради големия бежански поток – над 300 000 души са принудени да напуснат България, Турция е затворила границата. Върнали са се обратно в Исперих, където в апартамента им веднага е бил настанен милиционер. „Баба ми Берче е много оправна и мега пънкарка и е изгонила полицая с истеричен скандал“, казва Емине. Дядо ѝ е бил сломен и след това не се връща на работа като моделиер в шивашкия цех в Исперих – бил е обиден и се оттеглил да живее на село. „Нямаме официално извинение от властите за Възродителния процес, никой не говори адекватно за това, което се е случило, използва се само като оръжие за политически кампании и за всяване на страх“, казва Садкъ. Тя допълва, че много малко хора говорят за асимилационната политика на държавата, темата не се обсъжда медийно, същевременно много хора ги е срам, защото е болезнено, тя самата е слушала малко разкази в детството си. „Аз не харесвам тиранията – да се възползваш от подобна травма е вид насилие и ако хората не искат да говорят за Възродителния процес, ги разбирам, но аз предпочитам да говоря.“
Източник: в-к „Капитал“
