Време за нова антология на турската поезия. Разговор с Кадрие Джесур

„След Нобеловия приз на Орхан Памук, който му бе връчен през 2006 г., световната четяща публика наостри слух към турската литература.“ С поетесата и преводачка Кадрие Джесур разговаря Оля Стоянова

Кадрие Джесур е поетеса и преводачка от турски и български език, член е на литературния ПЕН клуб в Турция и на Съюза на турските преводачи (ЧЕВ-БИР, Истанбул). Превеждала е на турски език проза от Йордан Радичков, Николай Хайтов, Ивайло Петров, Кристин Димитрова, Деян Енев, Антон Баев, Христо Карастоянов, Ангел Игов, Божана Апостолова, както и поезия на Христо Фотев, Едвин Сугарев, Антон Баев, Любомир Левчев, Валери Петров, Сашо Серафимов, Йордан Кръчмаров и др. Кадрие Джесур е главен редактор на списание „Небет тепе“, единственото двуезично списание за литература, култура и изкуство в България. По време на литературния фестивал „Пловдив чете“ 2023 Кадрие Джесур се включи в дискусия на тема „Преводима ли е поезията, или как се превежда поезия“. Поводът беше работата по най-новата ѝ преводна книга с избрани стихове „Синьо“ на турския поет Хайдар Ергюлен.

Преводима ли е поезията – как завърши дискусията в Пловдив и успяхте ли да намерите отговор на този реторичен въпрос?

Не знам дали някой би могъл да отговори еднозначно и точно на този въпрос дори след серия научни дискусии, та какво остава за нашата скромна „работна среща“ в Пловдив. Съвсем съзнателно наричам „работна“ срещата с пловдивските читатели на турския поет Хайдар Ергюлен, там бяхме с издателката на книгата Йорданка Бибина, която впрочем е доцент доктор по турска литература и автор на единствения „учебник“ в България по история на турската литература („История на турската литература“, том 1, „От зараждането ѝ до Танзимата“, изд. „Проф. Марин Дринов“, 2000 г.). Споделям това, за да се разбере, че бях „рамо до рамо“ със специалист от сферата и изкушен издател на турска литература, което много ме улесни. Другият фактор, за да окачествя тази среща като „работна“, беше компетенцията на публиката. Всичко знаеха – как се превежда, защо е нужно да се превежда, теории, практики, споменаваха и цитираха Едуин Генцлер, Стефан Гечев, Сеферис, Кавафис, Йоздемир Индже, модерния класик Хилми Явуз, кой какво е казал за превода на поезия… Накратко, ние с Йорданка Бибина се оказахме лице в лице с една много добре подготвена интелигентна публика. Изтече доста време от тази среща, но тя наистина беше ползотворна. Само да споделя, че аз понякога съвсем без да искам, си спомням за някои от въпросите, които ми бяха зададени в пловдивската галерия „Тракарт“, и продължавам да мисля над тях. Но как ли да отговори човек като мен, който е седнал да го прави и го върши упорито от години, и все не е абсолютно сигурен, че го прави перфектно. Много е интересно, странно е и като ментален процес. Но какво от това?… Вероятно само и единствено изкуственият интелект би могъл да бъде точен, а и сигурен в превода си. Всичко друго е относително. Така или иначе, превеждаме.

От колко време превеждате и как започна всичко?

Започнах да превеждам с твърде силни автори. Сега, ако ме попитате, не бих се престрашила да започна, нито да припаря до тях… Но младостта и амбициите са друго нещо, там динамиките (и слава богу) са други. Първият ми превод от българска поезия беше публикуван през далечната 1996 г. Представих стихове на големия Христо Фотев. Много исках да се чете на турски и не само защото е роден в Истанбул. В турския всекидневник „Република“ („Джумхурийет“) всеки четвъртък излизаше литературна страница „Поетичен атлас“, съставяна и редактирана от прекрасния турски преводач и поет, а и професор по английска литература и драматургия Джеват Чапан. Така първите стихове на турски на Христо Фотев, които преведох, се оказаха и първите от него, които се появиха пред турския читател. Това и днес ме радва много, още повече че стиховете бяха поместени именно в тази литературна притурка, което ме мотивира много сериозно да продължа. Сякаш бях похвалена. По-късно през годините там в мой превод бяха публикувани редица български поети – Любомир Левчев, Валери Петров, Петя Дубарова, Едвин Сугарев, Блага Димитрова, София Несторова, Светлозар Игов, Божана Апостолова, Аксиния Михайлова, Кристин Димитрова, Йордан Кръчмаров и много други. С чиста съвест мога да кажа, че моята преводаческа инициация бе положена в поетичния атлас на вестник „Джумхурийет“.

Обичате ли да се „борите“ с езика? И какво представлява тази битка? Игра ли е, носи ли ви наслада или наистина прилича на битка? И все пак какво се губи в нея?

Всеки искрен преводач би ви отговорил, че в битката с езиците така или иначе се дават жертви. Неминуемо е, защото си е борба. Особено в моя случай, а и при другите преводачи на същите езици, когато говорим за превеждане от турски на български и обратно. Това е задача, заредена с ред езикови и културогемни предизвикателства. Причината е проста: говорим за два езика, които географски са съседни, но структурално и семиотично са коренно различни. Тук бих могла да бъда обстоятелствена и дълго да говоря за различията им, как единият е аглутинативен, а другият не е и т.н. Мога да говоря за граматиките им, но няма да го правим сега. Ще се огранича, като кажа, че има борба, която на моменти е игра, понякога ребус, понякога… щастие! Излазът до разрешение и казване на нещо, което се е получило да предадете, успели сте да го преведете подобаващо, е щастие за всеки преводач.

Приемате ли, че преводачът задължително е и съавтор на текста? Особено когато става въпрос за превод на поезия?

Преводачът винаги преживява и съпреживява текста, който превежда. Спи с него, събужда се и пак мисли върху вариантите. При поезията това е по-силно изразено. На мнение съм, че преводачът превежда автора със средствата на целевия език, но е длъжен да запази и да предаде гласа, тоналността и тембъра му. Тоест да се възползва и да борави със средствата на езика, на който превежда, но да съумее и да запази специфичния авторов изказ. Това е дело нелеко. Съавторството може би се настанява някъде между редовете, но най-вече и подчертано под бележките под линия, и в прекия, и в преносния смисъл на понятието.

Какви са процесите в съвременната турска литература през последните десетина години? Има ли нови гласове, които трябва задължително да познаваме?

Турският книгоиздателски свят е пъстър, но както навсякъде, и тук той е продиктуван от пазара, нежели от изискания литературен вкус на литературно добре подготвения читател. Повтарям, че местната литература е многолика. През последните десетина години – имам предвид от 2010 г. насам, не бих казала, че може да се говори за ясно изразена, подчертана тенденция, но се пише обилно. Има какво да се избира. Присъствието на сравнително млади, но вече утвърдени в прозата автори като Нермин Йълдъръм, Серай Шахинер, Биргюл Огуз, Ертуг Учар, които успяват да „пощипят“ сетивата, интересите на четящите среди, се откроява ясно. Това са автори белетристи с проевропейска насоченост, модернистки и постмодернистки в известни условни насоки. След Кючюк Искендер поезията в това русло не разполага с програмни имена. А Кючук Искендер, за съжаление, почина през 2019 г. Следва да спомена имената на Ебру Йозден, Гонджа Йозмен, Серкан Тюрк и др., които пишат и издават смело силна поезия. От друга страна, тече и се издава един друг тип литература, конкретно поезия, на мистично настроени и възпитани в този дух ислямско-романтични автори, обединили се под литературното кредо и светоусещането на т.нар. десни романтици от миналия век като Сезаи Каракоч, Исмет Йозел, Джахит Зарифоглу, Расим Йозденьорен и др.

Съвременната турска писателка Нермин Йълдъръм е прекрасен романист, има издаден роман и на български, Серай също. Но странно – и двете авторки не са представени с най-добрите си произведения на българския читател. Айфер Тунч държи пулса на новата съвременна турска проза, Мурат Гюлсой също е прекрасен. След Нобеловия приз на Орхан Памук, който му бе връчен през 2006 г., световната четяща публика наостри слух към турската литература. Писателите, чиито имена споменах мимоходом, отговарят на този интерес с творбите си, които се превеждат на различни езици. Без ангажименти, без декларации те творят в условията на турската действителност.

У нас често се казва, че липсват добри редактори, с които да работят и автори, и преводачи? Можете ли да сравните ситуацията с онова, което се случва в Турция?

Винаги съм си мислила, че българските редактори са по-добри от турските. Това мнение прерасна в убеждение след личен опит. Мисля, че добрата работа на българските редактори отчасти се дължи на традициите от социалистическия период на родното книгоиздаване, когато всяка книга си имаше отговорен редактор, а отделно и коректор. Сега забелязвам, че функциите на коректор и редактор са се „слели“. Но няма страшно. Може и така. Престижните издателства в Турция имат щатни редактори, които впрочем вършат и коректорската работа, но тези учреждения все пак се броят на пръсти. Десетина са. Имайте предвид, че говорим за книгоиздателство, обхващащо и отговарящо на потребностите на близо 80-милионно население. Това е огромен пазар. Смея да твърдя, че най-слабото звено в турското книгоиздателство е именно редакторското. Но както казах преди малко, крупни издателства като „Япъ Креди“, „Доган“, „Джан“, „Илетишим“, „Метис“, „Иш Банкасъ“, „Еверест“, „Кърмъзъ Кеди“ и др. работят с перфектни професионалисти. Впрочем редакторството днес в Турция е едно много интересно звено в книгоиздаването. Писателите понякога (да не кажа често) са „заставени“ да предадат текстовете си на частен редактор, който да придаде на текста вид, достоен за зоркия поглед на редактора на вездесъщото издателство. Да му платят за труда предварително. Сложно е, защото пишещите са много. Конкуренцията е голяма.

Вие работили ли сте с добри редактори?

Смело отговарям с „да“. Много благодарности дължа на Петя Петкова от изд. „Прозорец“ за работата ѝ над превода ми на романа „Малки хора“ на Саит Фаик Абасъянък и на покойната София Несторова от ИК „Жанет 45“. Всичко, което издадохме от турски език на български по проекта ТЕДА на Турското министерство на културата, мина през нейните очи и ръце. Слава богу, че успях да ѝ благодаря овреме.

Да се върнем към Хайдар Ергюлен, не го превеждате за първи път, негови стихове бяха включени и в „Антология. Съвременна турска поезия“, издадена през 2014 г. от „Жанет 45“. Какви са мотивите ви като преводач да продължите да работите върху текстовете му?

Хайдар Ергюлен винаги ме е вълнувал преди всичко като читател. В началото бе четенето… Интересен ми е първо с поетичния си изказ, с езика, с турския, който е и мой майчин. Поезията му е интелектуална, съответно – интелигентна реч, но в същото време в поезията му тече един лек, разбираем турски езиков пласт, наситен наглед с всекидневни, но дълбоки асоциации. Така, четейки го, полечка се престраших да преведа цикъл негови стихотворения за един български литературен сайт, с надеждата да разбера как би се възприел в превод на български език. Получих много добри отзиви. Последваха публикации на негови стихове в редица български периодични литературни издания. Включително и интернет издания. После го включихме в „Антология. Съвременна турска поезия“, която съставихме с Хюсеин Мевсим, която вие споменахте. По-късно поетът и преводач, директор на Международния фестивал на поезията „Орфей“ в Пловдив, Антон Баев по мое предложение го покани за участие в същия през 2019 г. Така Хайдар Ергюлен се запозна по-отблизо с българската четяща публика и се стигна и до избраните от мен стихове в поетичната му книга „Синьо“, издадена от SkyWay, София. Впрочем редактор на томчето е поетът Сашо Серафимов. Много му дължим. Благодаря му и сега.

Когато говорим за превод, имате ли добри учители, от които сте се учили?

След „великото“ ми преселване в Истанбул, имам предвид 1989 г., дълго и целенасочено четох преводи от българска литература на турски език. И обратно. Научих много. Това бяха Исмаил Бекир Аглагюл (преводачът на „Бай Ганьо“ и „Последната нощ на Сократ“), Тюркер Аджароглу, Бурхан Арпад… Те са представители на старата школа, майстори на словото. Към днешна дата преводите на Хасине Шен, Хюсеин Мевсим и Азиз Таш също ме зареждат с нови познания за превеждането. От преводачите на турска литература на български език най-много ме впечатляваше Гюлчин Чешмеджиева. Препрочетох всичко, преведено от нея, което е излязло в изд. „Народна култура“ преди 1990 г. Смея да твърдя, че от Гюлчин Чешмеджиева съм черпела най-доволно, най-много по отношение на езикови прийоми, синтактични решения в морето на „безбожно“ различаващите се мои езици – българския и турския. Да е жива и здрава още дълго!

Заедно с Хюсеин Мевсим сте съставители и на антологията „Съвременна женска проза от Турция“. Ако тези антологии се издаваха днес, щяхте ли да промените нещо?

Антологиите, които цитирате, са издадени преди почти двайсет години и са обрамчени времево. Така например първата антология на съвременната турска поезия включваше автори, родени след 1930 г. Това са днешните модерни класици на турската поезия, някои вече покойници: Юлкю Тамер, Джеват Чапан, Хилми Явуз, Йоздемир Индже, Атаол Бехрамоглу, Гювен Туран. Днес без тези имена е немислима каквато и да е антология на модерната турска поезия. На тази основа положихме и следващата антология, която е пак съвременна, озаглавена само „Съвременна турска поезия“, тя представи поезията на следващото поколение, сравнително по-младото – Айтен Мутлу, Гонджа Йозмен, Гьонченур Ч., Дениз Дурукан, Дидем Мадак, Емел Иртем, Зейнеп Кьойлю, Кадир Айдемир, Нурдуран Думан, Онур Бехрамоглу, Тозан Алкан и разбира се Хайдар Ергюлен. Това са поетите на 80-те и след това, което сигнализира за тенденциите в турската литература след военния преврат през 1980 г. Днес не бих редуцирала нито едно от тези имена, тоест не мисля, че някое от тях би отпаднало от списъка на поетичния период, за който споменах. По-скоро бих добавила още няколко, но е ясно, че книгите имат конкретен обем страници и съответно граници. Тези дни си мисля, че е време за една нова антология на турската поезия, обхващаща най-свежите навеи в турската поезия след 2010г.

Автор: Оля Стоянова
Източник: Списание „Култура“, бр. 1 (3004) Януари 2024

 
 
 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *