Време е сбогуванията да преминат в срещи – по-истински и по-искрени
Автор: Лияна Фероли
Писателят-журналист и издател-редактор на сп. „Алев (Пламък)“ – Мехмед Алев Коджамустафа е е роден през 1943 година в. с. Самовила, Крумовградско. Завършил е турска филология в Софийския университет. Автор на сборника с разкази „Дут софрасъ” (Трапеза под черницата) ; „Сбогуване по никое време“; „Ябълките – съблаза за очите”; „Историята на една съпротива” и др.
Заедно със своята житейска и творческа спътница – родопската поетеса и писателка Емел Балъкчъ – изследват и пишат за турската култура на Балканите на турски и български език. Издават 27 книги, които съчетават лични спомени, исторически факти и фолклорни елементи, съхраняващи богатството на родопския език и култура. Посвещават ги на турските и български народни песни, на езиковите диалекти в Родопите, на опазването на турската култура и идентичност.
Разказват за историята на българските турци и за тяхната култура, както в България, така и по света. А в основано от тях списание „АЛЕВ“, популяризират българо-турската литература, дават възможност на млади поети и писатели да публикуват в него своите произведения. За да се съхранят и предадат на бъдещите поколения.
В книгата си “Сбогуване по никое време” Мехмед разказва за изселническата кампания на турското население през лятото на 1989 година и е една историческа факталогия през погледа и преживяванията на автора, който е един от хилядите, понесли драматизма на това събитие на собствен гръб.
А на мен тя ми донесе едно трайно усещане за дълго очаквана среща. Ролята на неин прототип изиграва дневникът, който си е водил авторът по време на т.н. Голяма екскурзия през 1989 г. Докато я четях, разсъждавах за поводите, и за времената на сбогуванията в нашия живот. Бях сигурна, че за тях ще се намерят толкова много обяснения, колкото са и хората, които ги търсят.
И все пак, трябваше да има и нещо, което е общо, което тече като тънка червена нишка сред различните мнения. И тя ни разкрива, че животът е абсурден, непредсказуем, често извън всяка логика.Че всяко време хем е подходящо за сбогуване, било то с мечта или химера, хем не е. Зависи от гледната точка на оценяващия този момент.
Но когато нещо, като това да говориш на родния си език, ти е било забранявано дълго време, впоследствие няма как да не се превърне в сладкия забранен плод от градината на Едем.Толкова сладък, че дори и когато отмине забраната,той продължава да изкушава със своята „сладост”.
Ето какво правят идеологиите. Но пък и сами се възпроизвеждат, и сами се сриват. Затова и всяка теза един ден прераства в своята антитеза. Може би, пак с Божие допускане, за да има движение на идеи и учения. Въпреки че това твърде често е струвало на движещите се доста трудно.
Но, навярно, застоят е по-болезнен и рушителен от всяка една болка. Пък и как ние българи и турци, толкова дълго съжителствали заедно с нещо недоизречено между нас, щяхме да свалим маските и да се погледнем право в очите. И да си кажем:”Хасане, Иване, между нас не може да има някой, ако не му позволим да го направи.
Защото сме от едно „тесто”, от една кръв, една земя ни е родила. Ето в “казана” на Щатите “врат”толкова много народности, но не вгорчават, а само облагородяват общия “вкус”. Нима ние не искаме същото и не милеем за това, което ще завещаем на децата си?
Особено, след като „родното е като чист и бистър извор, тогава как може да го търсим на друго място, в друго време”, както казва Мехмед. След като дори карачалиите, бодливите храсти, които са един вид пазачи на родните чукари още дълго ще помнят босоногите ни убождания. Ислед като ще продължават да са ни мили, можем ли другаде да намерим точно такива? Нали точно сега и тук дишаме въздуха на случвалото се някога – и хубаво , и лошо.
Та нали утре ще бъдем трева, а тя нищо не помни. Затова, колко би било хубаво времената за сбогувания вече да могат да преминат във времена за срещи – много по-истински и по-искрени.
И никоето време да иде в историята, където му е мястото. Ако успеем да го пречистим от наносите и задръстванията на човешката несъвършеност, Хасане, Иване…
Източник: https://etnoforum.com/