Белязаното агне
Автор: Емел Балъкчи
Елфида седеше на пейката и наблюдаваше с интерес минаващите през селото овце с различно белязани петна по гърбовете. Жълти, сини, зелени – тъмни и мръсни цапаници. Очите й шареха сред стадото и примигвайки, следяха по някое петно. По едно време погледът й тръгна след голямо зелено петно на гърба на малко агне. След миг тя се сепна и извика:
– Това е моето агънце! – и хукна след стадото, разбута овцете и сгуши с малките си ръце едно агне. Овцете, усетили чуждото присъствие, се разбягаха на различни страни и тук – таме извиха гърлени гласове. Овчарят, който вървеше отпред, чу неразборията, обърна се и извика:
– Няма ли кой да махне това нахално хлапе!
Елфида, обгърнала агнето и долепила бузка до главата му, говореше милвайки грозното петно, без да чува какво става наоколо.
– Милото ми агънце, как са те изцапали. Аз ще те измия! – и улисана в своя детски свят, тя не видя, как изневиделица се появи баща й, грабна я с мощните си ръце, вдигна я нагоре и здраво притисна до гърдите си. Уплашена, Елфида ревна с все сила.
– Искам си агнето! Искам си моето агне! – и зарита безпомощно с крака. Едва удържал буйстващото дете, Назъм, бащата на Елфида, се чудеше как да намери изход от създалото се положение. Мислите му запрепускаха като картечен откос: Какво ще кажат? Вижте го, не си е възпитал детето, както трябва! Ние се опитваме социализма да укрепим, ново начало да поставим с ТКЗС-то, а той сигурно в къщи друго говори пред децата си. Как да им обясни? В тази безизходица удари два шамарана Елфида и ядосан на себе си, процеди през зъби:
– Марш в къщи! Като дойда ще се разправям с тебе!
Елфида остана като попарена. »Какво беше това?!» Силните пръсти на баща й зачервиха бялата бузка и оставиха парещ отпечатък. Внезапната болка се смеси с неизживян досега ужас. Понечи да заплаче, но нещо стисна гърлото й и давейки се, тя изхърка и преглътна. Доскоро капещите сълзи изведнъж секнаха от изживяната неспаведливост и отстъпиха място на ново, непознато досега чувство – болката от шамара.
Изгледа баща си изненадана и ужасена, сведе поглед и тръгна към дома. Мислите й потекоха като разбесняла се река. Не успяваше да си отговори на хиляди въпроси. Върви Елфида по пътя, не усеща земята под краката си и се ядосва ту на Осман ага – овчаря, ту на баща си: «Да ми вземе той агърцето да ми вземе! Ще кажа на майка му да му се кара.» Но се сеща за туку-що изядените шамари и сменя заканите си: «Ще кажа на Леля Филизе да го удари с бастуна, да види той как боли!» И току се препъне в бързината в някой камък и яда й още повече се засилва: «Той ще ме …. Как? Аз …Аз…» В своята безпомощност малката уста натъртва думите: «Няма пък, не може, няма!»
Неусетно стига до дома си, шмугва се под едно легло, свива се на топка, и не иска никой да я види и чуе. Мислите й секват от дълбока въздишка и тя се унася, непроумяла неочакваните преживявания и безбройните въпроси.
Из книгата на автора „Юрушка проклетия“